Вежди РАШИДОВ, свободен творец, свободен човек, оцелял след политическа кариера, пред „Не се страхувай“:

 ***За да си политик, трябва да си авантюрист, идеалист и умен! А не кариерист и слугинаж!

*** Вярата и идеологията са свещено право на избор на всеки човек! Партиите отдавна не са носители на идеологии, те се превърнаха в бизнес групи

***Страшно е, когато държавата отсъства, а улицата решава!

 

ВАСИЛ ВАСИЛЕВ: Предстои ни интересен разговор с един от хората, които са прославили България по света – Вежди Рашидов. Добре дошъл! Искам, преди да започна, да Ви прочета една оценка. Оценката на един от най-големите творци на 20 век – скулптора Сезар, при когото сме били заедно с Вежди. Чуйте какво казва Сезар: „Българският артист Вежди Рашидов е наредил себе си и своята страна сред най-високите върхове на културата на 20 век сега и завинаги! Всичко, което прави, е прекрасно, докоснато от експресионизма, то е завладяващо. Той е толкова силен като излъчване, толкова могъщ, очевидно е колко много културни пластове присъстват в творбите му. Той е един от нео-класиците на нашето време.“

И сега разговаряме с Вежди в нашето студио – ще говорим и за политика, и за изкуство, и за история, достойнства и за признателност. Добър вечер!

ВЕЖДИ РАШИДОВ: Добра да е!  Може ли на „ти“? Защото в разказа ми няма да избягаме от факта, че ние сме стари приятели от нашите млади, хубави години. Приятел бях и с Вашия баща, светла му памет! Изключително приятен човек, мъдър, тежък човек. Хубав човек, тежък, в тежестта на поведение, на мисъл. Светла му памет, бяхме приятели, виждахме се често, бяхме заедно… На „ти“ можем да си говорим двама приятели, пък и не идвам за първи път. Добре, откъде да почнем?

ВАСИЛ ВАСИЛЕВ: Нека почнем от Сезар – защото това е една знаменита среща.

ВЕЖДИ РАШИДОВ: На тази среща бяхме заедно. Аз имам една много хубава снимка – тримата – някъде в колекцията е, но това са кашони снимки, всичко жена ми събира. Една много хубава снимка. Това е един спомен, когато аз бях почти на 30 години, ти беше кореспондент на Българската телевизия в Париж.

ВАСИЛ ВАСИЛЕВ: Бях на 33.

ВЕЖДИ РАШИДОВ: Младо момче, аз бях на 30, млад. Сега сме беловласи хора и двамата. Но, такъв е животът. И, Василе, днес мога да ти благодаря за това, което беше в Париж – тогава останах за по-дълго, ти и Толстой Балкански, светла му памет, ме подкрепяхте, ядях прегладнял у вас. Жена ти, да е жива и здрава, какви хубави години!

ВАСИЛ ВАСИЛЕВ: Ама ти създаваше, ти гореше тогава!

ВЕЖДИ РАШИДОВ: Тогава направих една изложба – помниш ли галериите, пасажите на Чаръкчиев, нумизмата? В неговите галерии направих първата изложба акварели. Там Франки доведе Сезар. За първи път там се видяхме. Обаче му загубих дирите и ти ми помогна да го намерим във фондация „Картие“. И там отидохме заедно с теб, във фондация „Картие“ . Прекарахме един прекрасен ден. Той правеше от железата от ремонта на Айфеловата кула пластика, посвещение на Айфел. И това е исторически запечатан момент и ти благодаря за тази среща. Отидохме, бяхме цял ден с него.

ВАСИЛ ВАСИЛЕВ: Да минем към нещо друго, защото много е интересно как един човек като тебе, творец, видял света, признат от света, влезе в политиката, стоя и след това я напусна. Тя по-мръсна ли е отвътре, отколкото изглежда отвън?

ВЕЖДИ РАШИДОВ: Сега, да отговоря така, защото съм бил в джаза и не е хубаво сега да бъда само опозиция, но политиката е отражение на живота, който живеем. Животът, който българинът живее, не е много лицеприятен и добър. А това е политика. Няма лоши народи. Нито големи, нито малки. Народ е съвкупност от хора. Ако този народ се моделира, тъй както пластилин, и е в ръцете на един кадърен, можещ човек, той моделира един прекрасен народ. Ето една Швейцария, да речем. Ако е в ръцете на бездарник? Какво моделира той? Така че политиката е важно нещо, но за да не бъда краен, аз напуснах изцяло политиката и партията, за да взема отново свободата си. Не е мястото, където ще завърша моя живот. Моят живот е в един храм като ателието ми, една друга чистота човешка, една мечта, едно бягство от реалността. Много красива лъжа. Най-красивата лъжа в света е изкуството. И аз искам да завърша живота си като творец. Да, разбира се, играта е мръсна, особено нашата.

ВАСИЛ ВАСИЛЕВ: Аз какво мога да кажа – най-големите подлеци, които познавам, са политици.

ВЕЖДИ РАШИДОВ: Няма да бъдеш прав докрай, извинявай, приятели сме и си позволявам. Докрай, разбира се. Помиярът се вижда веднага, кариеристът е там, слугинажът също е вътре. Отделно, вътре има и определен процент хора, които са читави и качествени. Аз там направих много хубави приятелства. Десетина, двайсет, но прекрасни приятелства. От всички цветове. Имена да не казвам, ще пропусна. От БСП до Има такъв народ има едни единици безкрайно читави и прекрасни хора. Те по-малко издържат на това. По-дългосрочно остават тарикатите, кариеристите, по-лакомите хора, това е.

ВАСИЛ ВАСИЛЕВ: Но явно, че добрите не могат да се преборят със злото.

ВЕЖДИ РАШИДОВ: Не могат да се вместят. Злото няма как да го пребориш. Аз няколко пъти, като напуснах, казвам – има едни хора, които са като овлажнители за ушите. Да са живи и здрави, но… кариера, какво да правиш! Имаше един интересен случай – сега вече мога да говоря свободно – като бях министър, един лидер, няма да му казвам името, не е хигиенично, по време на петъчния контрол ми зададе въпрос, аз му отговорих тарикатски, уклончиво. Той излезе за реплика, като каза, че не е доволен, че ми иска оставката. Погледнах го човека, върнах се да му отговоря. И му казах едно изречение, което го запомних: отговорих му, че не е колтура, а е култура – и аз скоро го научих. Второ: моята оставка е джоба ми. Отивам в моето ателие, където съм бил цял живот. И там си изхранвам семейството. Но, ако аз ти поискам оставката, ти отиваш на борсата. А по-страшно е, че има хора, които смятат, че това е професия. Не е професия политиката, това разбрах. За да бъдеш голям политик, малко трябва да бъдеш авантюрист, трябва да бъдеш идеалист качествен, и малко умен. Тези три неща, ако ги комбинираш, ще се получи нещо. А не кариерист, слугинаж. Простотията ражда простотия, то не ражда друго. Какво да се случва от простотията? Нищо. А се извършиха доста.

ВАСИЛ ВАСИЛЕВ: Аз мога, драги зрители, да кажа, че когато Вежди беше министър, беше и 185 -годишнината от рождението на Левски. И тогава Министерството на културата отпусна за първи път пари за честването и отбелязването на 185-годишнината на Апостола. Тогава се видяхме в Министерство на културата.

ВЕЖДИ РАШИДОВ: Това не го помня, радвам се, ако е така. Направил съм един хаир, тук става въпрос за Левски, все пак. Защото Левски е вече национален фетиш, тук не става въпрос така дали го харесваш или не, той е част от тебе. Той е фетиш, ти го носиш тук дълбоко, това е вяра безгранична. Левски е друга марка! Второ: Левски е космополитен, интеграция и малцинства там няма. Уникален революционер! Уникален за онова време. Аз не се изненадвам, че и Гарибалди по това време също е уникален по своему. Защото те правят едно и също. Комитети, революция, само че Гарибалди го знае целият свят, ние си го направихме популярен само у нас, защото се сещаме за Левски само, когато дойде денят. В останалото време вече Левски изчезва от нас. Аз смятам, че ние фалшиво си празнуваме празниците и не го носим като вяра Левски. Аз бях изумен, когато видах, че Доган държеше портрет на Левски в кабинета си. Това беше по времето, когато той започна да прави ДПС – в самото начало. Хубаво е това.

Аз друго помня. Ти самият какъв патриотизъм прояви когато ги издири онези грифони, отля, плати. Никой не се трогна. Да, аз и на това съм свидетел. Никой друг не се трогна! /през октомври 2013 г. крадци задигат 4 лампи и седем ръчно изработени грифона от паметника на В. Левски в София. Васил Василев успява да издири безценните вещи и ги откупува на тайна среща, след което ги предава на кмета на София. Паметникът на Апостола връща автентичния си вид – бел. ред/

ВЕЖДИ РАШИДОВ: Разбира се, че не мина без мое съгласие в Националната галерия да направим музей на Апостола – музей и културен център. Музеите не са места, където просто държат едни картини. Това са съкровищници, хранилища на безценното, което притежава един народ. Онова, което и утре ще му трябва, и в другиден ще му трябва, цял живот!

ВАСИЛ ВАСИЛЕВ: Искам да те помоля за нещо! Ти си голям авторитет сред художниците в твоя бранш. Преди малко говорих за паметниците на българските войни, загинали през Втората световна война в битката с германците 1944-та – 45-та година, паметници в София, които са в ужасяващо състояние. Даже някой е изтрил с коресилин, ми се струва, имената на героите. Но имената са издълбани в гранита, има генерали, офицери, поручици, подпоручици, офицерски кандидати. Аз ще дам боята, можеш ли да намериш ти хора, които да изпишат отново имената на тези герои.

ВЕЖДИ РАШИДОВ: Има да. Има вече хубави бои, има качествени. Ще намерим. След предаването ще седнем и ще се разберем.

ВАСИЛ ВАСИЛЕВ: Ето, ще решим този въпрос, драги зрители.

ВЕЖДИ РАШИДОВ: По-скоро, виж, темата е много хубава. Ти стана свидетел как аз реагирах, като събаряха Мавзолея. Ще направя една уговорка – аз не съм про-комунистически настроен човек по една причина – възродителния процес. Той ми остави тази рана! Но аз не правя общи знаменатели. Никога не съм обвинявал целия български народ за това дело, това беше едно решение на тогавашното Политбюро. На определен кръг хора, хайде така да го кажа, но българският народ няма вина. Каква вина носи? Излизаха приятели да кажат: „Вежди, имам чувство за вина, срамувам се от това, което стана“. Тия неща ги помня. Има достойни хора. Но не съм човекът, който може да обвини един народ. Няма и да го направя. Не съм партийно безкрайно оцветен. Тип либерален човек съм.

Вярата, идеологията са свещено право на личен избор! Мое право е да избера в какво ще вярвам. Аллах, Господ, Шива, Буда – това е мое право. Мой свещен избор! Така че и партиите, те са тип идеология, въпреки че сега се превърнаха в бизнес групи, но това е идеология – да вярваш в нещо. И свещено право на избор на един човек. Не съм съгласен улицата да управлява държавата! Анархията! Трябва държавата да реши може ли един паметник или не може. Ето, Паметникът на Съветската армия – цели гилдии премълчаха като глухонеми. Цели гилдии! Защо бе, хора? Нямате ли позиция? Излезте! Изговориха се толкова много глупости. Едни соросоиди пък, такива анализатори, които не са побили едни дърво в живота си. Не се събаря така!

Аз неслучайно направих Музей на изкуството по времето на соца! Знаех, че ще дойде такова време. След нас го направиха унгарците. Сега викат да ги караме там паметниците. Първо, не ги събаряйте вие, улицата! Има държава. Виж колко е просто да вземеш решение да махнеш един паметник. То и думата паметник е паметта, от памет идва. Коренът на думата е памет. Ти да ходиш да махаш имена, да събаряш паметта на времето…

Имаше ли социализъм? Имаше. Харесваше ли ни? На тебе може, на мене – не. Но имаме ли право и двамата? Примерно. Ти имаш право да харесваш, аз имам право да не харесвам или обратното. Памет не се маха лесно. Хора, държавата трябва да вземе тези решения. Когато държавата е строила, държавата може да събаря. Няма нещо, което да не може да развали. Но не се прави през улицата. Къде е държавата? Отсъства. Най-малко една държава и държавността се състои в това да мислиш, да питаш хората – искате ли да имате такъв паметник или не искате? Референдум. И когато болшинството каже – не искаме! – ти като държавник взимаш решението. И тогава лесно го вземаш. Държавниците се скриха, оставиха улицата да истеризира. Казвам – вижте паметника на Съветската армия в Берлин. Спрей ли? Ще ти счупят главата! Не може да се пипа държавното имущество. Държавата на Германия. Разрушили са целия Берлин руснаците. Танка го лъскат по 4 пъти на ден. Не го пипайте, има държава. Държавници трябва да има. В нас отсъства държавата. Аз не съм съгласен поголовно да се руши държавата. Затова направих този Музей, защото тази памет трябва да се съхрани. Да оставим отделно, че това са големи български имена като Далчев, като Фунев, като Васка Емануилова. Архитекти прекрасни. Тук правихме Ларгото. То аналог няма друга столица освен Рим. Археология да имам на пъпа на София. Някакви Глишевци дойдоха, стачкуваха, определяха как да бъде Ларгото. Там бяха архитекти и археолози от най-големите за България! Да осъществят този проект. Улицата… Заради нея някои неща не се направиха – поради стачките и протестите. Как да стане държава? И държавата отсъства в цялата тази работа. А да не говорим нататък, че и от сигурността се лишихме, че хората все по-трудно живеят, но да не бъда краен…

ВАСИЛ ВАСИЛЕВ: То, като че ли, улицата и влиянието й върху държавата не е само в България. Виждаме какво става и по света.

ВЕЖДИ РАШИДОВ: И това има обяснение. Аз смятам, че дойде едно ново поколение, което не е лошо, няма лошо поколение. Но то не е видяло нямането, то не е видяло ужаса. Винаги войни е имало, големи войни световни, за да може да се стегне едно общество – през 40-50 години. Много дълго време в България хората не знаят какво е това стрес. Не знаят какво е това нямане. Почнахме да живеем като че ли това е една даденост и така ще бъде винаги. Няма да бъде така и светът вече стигна до една фаза, когато виждаш как пукат Палестина, Израел, Украйна, американците се бъркат навсякъде, ние обичаме да се правим на големи мъже. Шест милиона държава – наша работа ли е да се пърчим най-отпред?  Холандия се пърчи, Италия… Има опасност да ни хвърлят в някаква война, това имам предвид. Като дойде, ще ни ударят първия шамар и ще продължат. Винаги може да се разрасне една война! То един запали ли кибрит, зависи откъде ще тръгне пламъкът, вятърът накъде ще задуха. Тъй че, тежко време, опасно време. Много нажежено време такова. И, дай Боже, да няма война, бих искал, но това ще повреди живота на поколения отново.

ВАСИЛ ВАСИЛЕВ: Ти познаваш и хубавото, и лошото преди 1989 г. и след това. Имаше и тогава хубави моменти, имаше и неприятни. Имаше, има и сега. И хубаво, и лошо.

ВЕЖДИ РАШИДОВ: Как ще забравя вечерите в „Тихия кът“? Дойде Джагъра, Паси, па Янко Станоев, Дончо Цончев, Серафим Северняк. Рецитираха стихове, спореше се. Литература, култура, па дойде Иван Чернев, абе, страшни времена бяха!

ВАСИЛ ВАСИЛЕВ: Седнем в Ротондата в Париж…

ВЕЖДИ РАШИДОВ: по едно кафе да пием, да гледаме артисти големи, стоим до Гран Пале… Да, онова време ни събираше духовните по друг начин.

ВАСИЛ ВАСИЛЕВ: Какво би избрал хубавото от преди и какво би махнал лошото от сега?

ВЕЖДИ РАШИДОВ: Лошото е, че аз влезнах в политиката. Но, слава Богу, поне не умрях в политика. За третия мандат ще ти кажа нещо, което е интересно, не са го чували и хората. Казвам на жена ми: жена, трети мандат ме канят. Аз се уморих. Не е приятно вътре. Партията те ласкаят, долу те плюят. То е ужасно! Не го заслужавам, за какво е всичко? Една заплата 2000 лева отгоре. Ще ги изкарам от скулптура. Все още хората ме търсят по света. Тя каза едно изречение, много интересно: ти реши дали оставаш /трябваше да върна отговора на премиера Борисов/ или, ако искаш с ковчег да те изкарат оттам. А тя го каза не за друго, аз току що се бях върнал от Германия от лечение на рака. Един път вече поумрях малко и това ме стресира. И сутринта отидох и му казах: дотук бях! И така се измъкнах. Много са малко хората, които искат да се отдръпнат. Сега гледам колегите, ма те са прави, една депутатска заплата е 10 000 лв. Виждам тези хора, идват от провинцията, някой ги прави депутати. Там получават 1000-1500 лв. Готови са на всичко, аз не видях досега депутат да се откаже от депутатското си място. Аз, май, съм единственият. Не можех ли да седя и да се обаждам като черна станция и да си получавам 10 000 лв.? Явно, не е за творци мястото.

ВАСИЛ ВАСИЛЕВ: Но пак, какво би взел хубаво от това, което беше по-рано? И би го пренесъл днес? И какво би изхвърлил от това, което виждаш тук?

ВЕЖДИ РАШИДОВ: Не мога да изхвърля, не мога и да взема. Човешкият живот е много къс. Късо разстояние. В него при всички има и добро, и лошо. Така е устроен животът. Просто, в един момент се изправяш, виждаш направеното, виждаш кое не е направено и си казваш: да, това беше моята съдба, това бях аз. Така е по-леко и по-лесно. Нито едното е за вземане, нито другото! Онова, за което днес съжалявам, малко, на старини, че навремето не останах при тебе по-дълго. В Париж. Защото, бях забравил думите на един мой възпитател, В Художественото училище бях настанен в общежитие на ул.„Мария Луиза“, сутрин възпитателят ни събужда и почва да ни обяснява: „маниаци такива, не се влюбвайте в себе си! Вие сте в малка държава и вие сте риби и, ако другите са също риби, вие сте гупи в аквариум, а там, в морето плуват други акули и дори малко по-големи акули“. И беше прав. Малка ни е държавата, който я напусне оттук, българинът е талантлив, това трябва да се каже, мога да изброя имена на българи, в момента, в който напуснат държавата, те стават признати и богати. Да не изброявам: Гяуров, Христов, да стигна до Кристо, до Жул Паскин, Жорж Папазов… Тук сме друго племе.

Ще ти кажа една история – на 28 години съм, по една случайност, един се разболява и не може да изпрати творбите си за Равена, за центъра на Данте Алигиери. И ме пита старчето – секретар на секцията: имаш ли нещо на темата „чистилище“, „рай“? Викам – как да нямам, аз само това правя, разбира се, че имам. А той: едно място има за Италия, 10 човека, деветият е болен, не може да изпрати творба. Дай нещо да попълним бройката. Работя три денонощия, нося му „Вратата на чистилището“ по трилогията на Данте. „Рай“, „Чистилище“ и „Ад“. Направих „Вратата на чистилището“ и след един месец получавам в оня социализъм, дето никой не го обича, но се случи тогава, едно писмо. „Уважаеми господине, Международното жури, между 500 произведения, награди Вашата работа с Голямата награда – Златен медал на името на Данте Алигиери.“ В първия момент не осъзнавам какво значи това. С едни дънки и с едно яке тръгвам за Италия с влака през Триест. Пристигам, италиански не знам, знаех само „йо соно туристо социалисто“и „йо соно скулпторе социалисто“. И едно падре ме взима, води ме там, в центъра, имаше един кардинал Регарцини, там е родният град на Данте. Мавзолеят е там и има попове. Връчиха ми официално, имам снимки, кардинал Пупърт, министър на културата на Ватикана ми връчи парите от наградата, в плик. 11 милиона лири, 10 хиляди долара. За първи път видях с очите си 10 хиляди долара.

ВАСИЛ ВАСИЛЕВ: Тогава!

ВЕЖДИ РАШИДОВ: Как, цяла пачка! Не спах вечерта, да не ми ги открадне някой. Много готини времена! И оттам отивам във Ватикана. Където ще получа медала, Златен медал от папата – Йоан Павел, светла му памет! В едни дънки, нямах фотоапарат дори да се снимам. Излезе за 5 минути от библиотеката, една кутийка от чисто злато 18 карата, връчи ми го, чак тогава си викам: Става тук нещо, папата! По руските принципи се ръкувахме крепко, та не знаех ръка ли трябва да му целувам, не знаех нищо как трябва да постъпя. Въведе ме един кардинал. Настаниха ме в хотела на тамплиерите, там спях като гост и бързах, за какво бързах? Мислех да отида до Неапол, но не издържах. Реших да се върна да се изфукам! Ама силно желаех да се напърча! Пристигам в София. Ни добро, ни лошо. Все едно, че нищо никъде не се е случило! Е, уникална държава сме, няма такова чудо, приятелю! Така че, де да знам, може би затова тъгувам, че не останах в Париж. Мои колеги останаха. Сега живеят като изявени художници, добре, това е…

ВАСИЛ ВАСИЛЕВ: Искам да ти подаря моята книга, първото издание на „Не се страхувай!“ от 2022 г., сега готвя втората. Този разговор ще го включа в третото издание. Заповядай!

ВЕЖДИ РАШИДОВ: Много ти благодаря, Васе! Виж сега, събрал съм и моя скромен живот ето в тази „тухла“, много интересна книга, ще я видиш. Надписал съм я. Като идвах се подготвих. Три в едно – съвременното поколение вече е научено първо да гледа снимки. И като стигне нещо интересно, те спират тогава четат и текста. И писанията вътре са на хората за мен, не аз за себе си. Много интересна стана, заповядай, да си ми жив и здрав!

ВАСИЛ ВАСИЛЕВ: Необичаен край на предаването, но с един човек, с когото се знаем и се обичаме от 50 години и сме делили какво ли не и сме пирували…

ВЕЖДИ РАШИДОВ:  Аз няма да забравя как някога, в Париж, нямах пари и вие ме хранехте! Правехте го незабелязано, разбира се, „ела в къщи да хапнем нещо и да вървим…“ – по този начин!

ВАСИЛ ВАСИЛЕВ: Какво нещо е с един голям артист човек да общувам по този начин! Благодаря, Вежди!

ВЕЖДИ РАШИДОВ: И аз благодаря, Васко! Успех на предаването!