20 април 2026 г., „Не се страхувай“

Днес отбелязваме 150-год. на едно от най-значимите събития в българската история – избухването на Априлското въстание. Отбелязваме го масово, по достойнство, напук на първоначалното пренебрегване на годишнината от управляващата клика. Общини и граждани взеха нещата в ръцете си и показаха, че няма да позволят героизмът на дедите ни да бъде потулен от долни политически козни и жалко чуждопоклонничество.

Между другото, струва ми се, че и това демонстративно неглижиране на въстанието доведе и до жалкия за досега управляващите резултат от вчерашните избори. Честванията, които вече започнаха в Панагюрище, продължават през април и през май в цяла България. И най-малки населени места, в много от които въстанието не е било почувствано, отбелязват чутовната дата. За това допринесоха и много наши зрители и съмишленици. Събрахме не малко пари, за да подпомогнем общинските комитети ВЛ в населени места, където недоимъкът е свил до такава степен бюджетите, че нямат пари за един венец или да наемат зала. Но за това след малко.

А сега ще Ви кажа за един въображаем паралел, който направих докато се подготвяхме за отбелязване на годишнината. Опитах се да погледна на въстанието от друг ъгъл. Представете си и вие, че група съзаклятници решат да се измъкнем от вредния за нас чужд диктат и си поставят за цел – няма да изпълняваме противопоказните за нас разпоредби на Брюксел, няма да даваме пари и оръжия на Украйна, ще купуваме руски петрол и газ, ако ни е изгодно, ще довършим Белене, ще защитим нашето селстоп и индустрия, няма да допускаме еднополови бракове, нито заселване на мигранти, нито легализиране на педофилията, няма да позволим да ни фалшифицират историята, да изсмукват младото поколение, да се обезлюдява страната, ще садим криви краставици и т.н. С една дума няма да допускаме никакви директиви, указания и решения, които не съответстват на интересите на държавата и народа ни. Все едно сме вкарани в някаква нова Османска империя и хората се борят да се възстанови изконното ни право – на суверенитет. И ще правим това в рамките на съюзите, в които участваме, просто ще променим ролята си от смирени послушници на активни участници в тях.

И ето, представете си, че съзаклятниците обявят целите си на някакво ново Оборище, като си дават ясна сметка за реакцията, която ще предизвикат. Знаят, че чуят ли се подобни възгласи, онези, заграбилите суверенитета ни, веднагa ще побързат, не да ни изколят, сега времената с други, ние все пак не сме Газа. Ще искат да ни задушат с кадифени ръкавици. Може да спрат всякакви еврофондове, програми, проекти и грантове, да прекъснат достъпа ни до свеж финансов ресурс, да блокират авоарите и сметките ни в чужбина, да изгонят нашите гастарбайтери, да ни наложат санкции, да блокират външната ни търговия, да накарат Турция и Гърция да ни напълнят с мигранти, да насъскат северомакедонците да се възползват, въобще ще направят всичко възможно да отровят живота ни. Няма да ни изколят, разбрахме, но ще се опитат да ни смажат. И въпреки това, разбирайки много добре на какви изпитания ще бъдем подложени, съзаклятниците, въображаемите днешни Априлци, не се отказват, вдигат байрака. Мислите ли, че такива хора могат да се появят? И да поемат предизвикателството. И да намерят последователи. Аз съм сигурен, че ги има. Мисля, че дори ги видяхме. Ако се появят и успеят да се сплотят в името на голямата цел, те ще могат да мерят успеха си с подвига на Априлци. Да, ще има трудности от всякакъв характер, ще има предателства и външен натиск, ще има и тежки моменти, но голямата цел – връщането на суверенитета ни, ще бъде в края на краищата постигната.

Използвах този въображаем паралел, не за да провокирам въображението Ви. Разбира се, че положението ни няма нищо общо с турското робство, но след като никой няма да ни заколи или обеси, никой няма да изгори София, Варна или Пловдив ако протестираме срещу брюкселския диктат, защо тогава приемаме, или приемахме, да ни налагат вредни и разрушителни за страната действия? Не бяхме ли малодушни, страхливи в сравнение с дедите ни? Защо те са могли, а ние не можем. Онези, с ясното съзнание, че ще ги избият, се вдигат на бунт, за да създадат българската държава, а ние, спокойни, че няма да ни изколят, страхливо и безучастно наблюдаваме разпада на държавата ни и не протестираме. Вчера се появи надежда, че едно въображаемо второ Априлско въстание, преследващо някои от цитираните по-горе намерения, ще успее преди да бъде потушено. Времето е пред нас.