28 април 2025 г., „Не се страхувай“

На 20 април трябваше да отбележим 149-тата годишнина на Априлското въстание. Трябваше целият народ, насърчаван от медиите, воден от управляващите, да възвеличи героичната саможертва на нашите предци. Трябваше, но не стана.

За наш срам, най-вече на властта и на медиите, подвигът на Априлци се подмина. За него се говори и писа сто пъти по-малко отколкото за смъртта на папа Франческо. На паметния 20 април министър-председателят Желязков не отиде в Панагюрище, Клисура или Копривщица, но после замина за погребението в Рим.

Кога, как, кой откъдето падне изказваше съболезнования, вадеше спомени за папата и страдаше. Вярно, папата изглеждаше скромен човек, добронамерен към България. Вярно, у нас има католици и тях сигурно ги боли. Но дотам. Може ли да сравним значението за страната на двете събития? Каква би била България, ако не беше подвига на Априлци? Най-вероятно нямаше да я има. А какво щеше да се промени за нас, ако не Франческо, а друг беше папа? Или ако католиците нямаха папа? Нищо! Тогава?

Сещам се и че на смъртта на папата бе отделено много повече време и внимание отколкото на кончината на Светейшия ни патриарх Неофит. Единият беше наш духовен баща, другият не ни беше никакъв. И въпреки това. Какво чуждопоклонство, слагачество и национален нихилизъм лъхаше в този случай от нашето поразено общество. Заслужава си да се замислим. Защо? Не е за пари. Струва ми се, че най-вече е от глупост и просташко чуждопоклонничество. Може продажните елементи сами да се натискат, да смятат, че това им поставя ореол на западни, небалкански продукти. Това е тяхна самоинициатива, да се харесат на Запад, да покажат: вижте колко сме еднакви, как ни вълнуват едни и същи проблеми. Ах! Виждаме ефекта на зловещият външен натиск за обезличаването ни като народ, за превръщането ни в аморфна маса на консуматори, лентяи и негодници, лишени от история и своя култура. Наблюдаваме и как вътрешните паразити работят в същата посока. За тях е характерна манията да подражаваш сляпо на чуждото, да пренебрегваш родното, да го осмиваш, да го хулиш и ако можеш – да го продадеш.

Ние пък, водени от почитта си към историята и борбите на народа ни за свобода ще напомним, че ако Априлското въстание е връх, то преди него има много гнезда на съпротива, съзаклятия, завери, битки за Освобождението ни от турското робство. Кой знае колко са неизвестни, защото, представете си, черните робски времена – 16, 17, 18 век и как, ако някое село или група села са въставали, то никой извън бунтовния периметър не е разбирал. Въстанието е било смазвано, населението – изклано, няма външен канал за изтичане на информацията, пък и цивилизованите европейци въобще не са се интересувала от теглото ни, те по това време са се занимавали с търговия на роби от Африка. А за въстанията разбираме от предания, откъслечни данни, от турските архиви и от спомени на оживелите. Народът не е търпял робството и периодично е въставал срещу поробителя.

Ето, да подберем някои: въстанието на Константин и Фружин от 1404 г., Първото търновско въстание от 1598 г. Второто търновско въстание от 1686 г.,Чипровското въстание от 1688 г., бунтът в Силистренско от 1730 г, десетките размирици,вълнения и бунтове, неизброимите хайдушки чети през целия период на робството. Повече сведения се появяват през 19 век. Наскоро се навършиха 190 години от Велчовата завера – първата самостоятелна българска инициатива за всенародно въстание. Заговорът е разкрит, водачите Велчо Атанасов – Джамджията, отец Сергий и други български първенци от Търновско, Лясковско, Еленско и Горнооряховско са арестувани и обесени на 4 март 1835 годино. 15 години по-късно, през май 1850 г. избухва въстанието в Северозападна България, известно още като Белоградчишкото въстание. На бунт се вдигат между 10 и 15 000 души и тръгват да превземат Лом, Видин и Белоградчик. Следва кървава разправа на турската армия и башибозука с населението и въстаниците. После идва Старозагорското въстание от септември 1875 г., също удавено в българска кръв. Междувременно са избухнали въстанията в Пиротско и Нишко от 1833 г. , т.нар. Манчова буна от 1836 г. в Белоградчишко и Берковско, Върбановото въстание от 1837 г. в Чипровско, Пиротското въстание от 1838 г., голямото Нишко въстание от 1841 г. Споменавам Пирот и Ниш, защото по онова време те били изцяло български градове. Следват Първия браилски бунт от 1841 г., Втория браилски бунт от 1842 г., ръководен от Раковски, Третия Браилски бунт от 1843 г. Може ли да не споменем Новоселското въстание, обявено през май 1876 г. То ражда първата българска република, организирала своя военна и гражданска власт и просъществувала цели 9 дни. Запазена е клетвата на въстаниците: “ Ако ме уловят, то очите ми да вадят, месата да ми режат, както щат да ме мъчат, няма да изкажа нищо”.

Съпоставима ли е тази висша доблест с днешните разбойнически нрави? Може ли човек да не презира сегашните политически лилипути, ако ги сравни с върховете на родолюбието и саможертвата. И тук може би се крие отговорът на въпроса: защо днешните власти, четвъртата вкл., пренебрегват великите дати и личности от българската история? Много просто: за да не се прави паралел между това какви хора са се борили за свободата на България и какви хора я управляват днес.