Енчо Господинов,

журналист, публицист и дипломат с огромен международен опит

– за сблъсъка ХАМАС/ Израел;

за задкулисните усилия да не се постигне мир в Близкия Изток;

за вечния въпрос – кой има полза?;

за възможната развръзка

Васил Василев: Добър вечер, драги зрители. Както Ви обещах, в студиото е Енчо Господинов, български журналист, публицист и дипломат. Знаем се много отдавна… Още преди години, като кореспондент на вестник „Поглед“, той беше много голямо име в българската журналистика. Бил е в различни точки на света и е отразявал всички по-значими военни конфликти и социални сътресения. Искам да Ви запозная малко повече с това, което е правел. Отразявал е войните в Ливан, Сирия, Израел, Виетнам, Афганистан, Никарагуа, Северна Африка и други. Като специален кореспондент на вестника отразява почти всички срещи на върха между Рейгън и Горбачов, различните срещи в областта на разоръжаването, водени през годините във Виена, Мадрид, Париж, Москва и Вашингтон, както и работата на ООН в Близкия изток, на Балканите и в Африка. През 1991 г. е поканен на постоянна работа в централата на Международния Червен кръст в Женева, работи там 25 години. Изпращан е като журналист в Румъния след разстрела на Чаушеску, в Москва при разпада на Съветския съюз, метежа срещу Горбачов, тежките за Русия години по времето на Елцин, отговаря за спасителните операции по време на войната в Югославия, в Сърбия, Хърватска и Босна и Херцеговина, в Ню Йорк е шеф на делегацията на Международния Червен кръст в ООН. Работи два мандата в областта на хуманитарната дипломация от 1999 до 2007-ма година с личности като Кофи Анан, Сергей Лавров – тогава посланик на Русия в ООН, Джон Негропонте, Ричард Холбрук и т.н. След това е бил заместник генерален секретар в Международния Червен кръст в Женева, работи 5 години с Кристалина Георгиева по време на мандата й в Европейската комисия. Награждаван за хуманитарната си и журналистическа дейност от  много държави. Неотдавна издаде и книгата си „Сянката на петнистия кон“.

Добър вечер! Това, с което Ви представих, е важно, защото, драги зрители, говорим с човек, който познава конфликтите и хуманитарната страна на конфликтите. Военната страна е друго – ние всички слушаме за нея, но хуманитарните кризи, които следват всеки един военен конфликт, са ужасни. А Енчо Господинов се е занимавал именно с това. И сега, като гледах какво става в Израел, се сещам за една фраза на Бенковски, който, когато наблюдава от село Лисец горящото Панагюрище и избиванията на жителите му, казва: „В сърцето на тирана аз отворих такава люта рана, която никога няма да загасне!“ И Хамас ли търси нещо такова?

 

Енчо Господинов: Случайно или не и аз съм мислил по тоя въпрос – дали това не е „отварянето на лютата рана в сърцето на тирана“? – както казва Бенковски. Сега, дали Хамас ще постигне това, предстои да видим.

Много е дълга тази трагедия, даже не е от 48-ма година насам, когато ООН прие решението за създаване на две държави на това библейско място. Ако продължим Вашата алегория – кой ще дойде сега, кой ще продължи, кой ще се намеси? Вие правилно отбелязахте в предишния си коментар, че, както казваше Радичков – така е усукано в Близкия изток и така преплетено, че всички Велики сили се интересуват какво ще стане, как ще се развие – макар по различни причини – англичаните сигурно си мислят за онова, което техният лорд Балфур беше написал в онази декларация в 1917-та година за бъдещето на Палестина, а преди това Отоманската империя се е разполагала в тези земи и е решавала каква ще бъде съдбата на хората там.

Ако се върнем там, откъдето Вие започнахте разказа за тази трагедия, пред която е изправен светът, всички ние стоим и гледаме, телевизионните камери са насочени натам, сигурно хиляди телевизионни коментатори и вестникари, радио водещи обясняват какво ще се случи, кога ще се случи, а всъщност, ако погледнем една малка книжка, която е издадена и на български – аз ще я покажа и на камерата – това е книжката на великолепния известен израелски писател Амос Оз. Тя се казва „Как да излекуваме фанатик“. Авторът обяснява в има-няма стотина страници, даже малко по-малко, за какво всъщност става дума – той казва: „Ние не сме толкова различни като религия, като история, като човечност – израелци и палестинци, евреи и палестинци“, казва „ние нямаме толкова големи религиозни различия, това не е религиозен конфликт, това не е междукултурна война, това не е сблъсък на традиции, а е обикновен имотен спор на кого принадлежи тази къща. Едно парче земя, един апартамент“, казва той, „две стаи и тече развод. Ние трябва да се разведем двата народа! Така се е случило, така са дошли нещата. Трябва да направим болезнен компромис. Ние трябва да приемем, че палестинците са тук, винаги са били тук и ще бъдат наши съседи. Те трябва да приемат, че и ние сме тук. Както те имат право да наричат Палестина свой дом, така и ние имаме право да наричаме Израел свой дом. Нито те имат къде да отидат, нито ние има къде да отидем и ни предстои да намерим един болезнен компромис. Много болезнен!“

И казва: „ще дойде сигурно ден, когато народите ще станат добри съседи.“

Кога ще дойде това време, не мога да Ви кажа, но мисля, че това е един от малкото интелектуалци, които разбират така дълбоко същността на този конфликт. Така, както, да речем, Чехов е разбирал руския народ и начина, по който той живее, в неговото време. Така, както Стайнбек е разбирал драмата на американските фермери в навечерието на Голямата депресия в Америка, която описва в „Гроздовете на гнева“, прочутия си роман. Така Амос Оз може би е най-добрият познавач на този конфликт и именно той казва: „Ние имаме работа с фанатици и от двете страни! И този конфликт е конфликт на фанатици от двете страни, които трябва да бъдат лекувани от обществото, от света, от Великите сили, ако искаме да има мир“.  Ако не – това, за което Вие намекнахте, този апокалипсис, ни предстои. Дай, Боже, да не стане, защото наистина е много страшно, а има потенциал тази криза да се разраства още, така че това, което става в Украйна, да изглежда като бледа сянка.

Васил Василев: Тук, това, което е важно – хората гледат взривове, гледат бомбардировките, хората гледат убийствата, но зад тях се крие една страхотна хуманитарна криза на обикновените хора – и палестинците най-вече, но и израелците. Ето виждате какъв страх е обхванал в момента Израел – и там хората не знаят какво става. Да не говорим за тези, които са в ивицата Газа! И Вие споменахте за едно писмо в разговора ни преди началото на предаването, което Ваш близък е получил от свой приятел от Газа сега.

 

Енчо Господинов: Това стана тази сутрин, аз даже мислех да му се обадя на Матиас. Писмото дойде при мен тази сутрин с и-мейл. Матиас Шмале е мой приятел, германец, с когото работихме в Женева доста години. След това, аз като бях в бивша Югославия, той замина на работа в Близкия изток, беше на работа в Кайро, след това в Газа, на Западния бряг… И аз преди два-три дена писах на Матиас: „Какво правиш, семейството как е? Как я карате?“ И той ми препрати писмото на негов приятел, който живее в Газа и му пише: „Матиас, да ти разказвам така, както пише по вестниците, няма да разбереш за какво става дума“.

Ако ми позволи времето, ще прочета три реда от и-мейла на Матиас. Той цитира приятеля си от Газа: „Тук всички чакаме „на опашка“ кога ще ни дойде редът да умрем. Никой не знае кога точно ще дойде. Всеки е в очакване на ракетата, която ще го убие. Но това е добре – когато си мъртъв, ти не чувстваш нищо. Проблемът е, ако останеш жив – тогава трябва да оплачеш близките си, да ги погребеш, а наоколо няма гробища, и отново да се наредиш на опашката, чакайки своя ред.“ Ето това е баща на 5 деца, с неговата съпруга, живи, с роднини – 20 души общо. Сврени под един покрив, чакайки да стане най-лошото. Това ги чака 2 милиона души. Това е животът им днес. Той не пише, че няма вода, няма ток, болниците не функционират…

 

Васил Василев: Той казва – пред нас няма живот!

 

Енчо Господинов: Той казва: Ние си чакаме реда… И по-добре по-бързо да дойде, отколкото да агонизираме.

 

Васил Василев: Как го приемате това нещо, драги зрители? Ето тези няколко реда, писани преди няколко дни, когато бяха най-жестоките бомбардировки над Газа – те продължават, какво ли изпитват тези 2 милиона души, които са там? Какво може да каже по тоя въпрос международното хуманитарно право? Как го разглежда?

 

Енчо Господинов: То има много аспекти. Искам да Ви кажа, че когато бях в Ню Йорк, много често работех с един прочут професор по международно хуманитарно право – евреин – Тиодор Мерон. Професор Тиодор Мерон от Колумбийския университет като по-млад учен е живял и работил в Израел. Но, когато след войната през 1967г. на миналия век, започва тази анексия на палестински територии, палестински земи от победителите – тогава Израел побеждава, и започва масово експроприиране на палестински земи от израелски заселници, започва строителство на селища, Тиодор Мерон, като юрист в Министерството на външните работи на държавата Израел, пише отворено писмо до тогавашния министър-председател на Израел и казва: „Това е флагрантно нарушение на международното хуманитарно право. Ние нямаме това право да окупираме чужди земи! Ние нямаме право да ги прогонваме от земите им. Това прилича на етническо прочистване. Ние нямаме право да водим политика, която е основана на религиозни мотиви. И такива аргументи. С две думи – животът му се стъжнява в Израел и той е принуден да избяга, намира работа в Ню Йорк, започва преподавателска дейност и сега е, вероятно, най-големият жив специалист по международно хуманитарно право. Аз имах удоволствието и честта да работя с този човек. А няколко пъти всяка година докато работех в Ню Йорк, Тиодор Мерон, последван от много други учени, е човекът, който се старае да направи така, че гръбнакът на международното хуманитарно право – четирите Женевски конвенции, няма да се спирам на всичките, нито на протоколите, но Четвъртата женевска конвенция специфично се занимава със защитата на мирното население по време на военен конфликт.

И тук ще Ви дам един рядък парадокс в това отношение, който стана в комшулука, тука до нас, по време на войните в Югославия. Аз работих 7 години в Югославия, когато Югославия се разпадаше пред нашите очи, ние като съседи гледахме какво става с тази държава, която беше до нас, и даже се радвахме като съседи, че имат някои демократични свободи, които им даваха възможност да пътуват по света, да се развиват по друг начин, но Югославия рухна за няколко години пред очите на света. Защо? Ясно е. Великите сили вече не се нуждаеха от този й вид и тя се разпадна. Да не навлизаме в тази драма. Но по него време специалистите от Международния Червен кръст в Женева, специалисти по международно хуманитарно право, които се занимаваха много с обучаване на военните в цял свят, както и специалисти от тези отдели на ООН – всяка армия в света преминава курс на обучение по международно хуманитарно право – специфична Женевска конвенция. Тогава битуваше теорията, че югославската народна армия е най-добре подготвената армия в света по отношение на знанията на правилата на международното хуманитарно право. И когато стана Сребреница, когато стана Вуковар, когато станаха кланетата при всички, когато дойде новината, швейцарската юристка Карла дел Понте, най-вече тя,  разказваше за деликатните престъпления, премълчавани от медиите, на част от армията за освобождение на Косово над сръбски цивилни. Тогава светът разбра, че армиите на света не са готови да работят в тази област, наречена международно хуманитарно право. Стане ли война – никой не спазва правилата. И най-голямата болка на експертите от Международния Червен кръст и на експертите от ООН, че има ерозия на международното хуманитарно право от едно 40 – 50 години насам. Големите кланета в няколко големи африкански държави, които бяха около 1995/ 96-та година – Либерия, Руанда, Бурунди и т.н., оттам се прехвърлиха вече и в Хаити, и в Югославия, вече войните са без фронтове, без опознавателни елементи на армията, войните се водят с отвличания, с насилия, на цивилни, на деца, на журналисти. Всички престъпления, които човек може да си представи!

За голямо съжаление, някои от най-големите престъпления бяха извършени както в бивша Югославия, така и сега – както от страна на Хамас вътре в Израел, така и това, което Израел прави от години с тези непропорционални наказателни операции срещу мирните палестинци.

 

Васил Василев: Как си обяснявате факта, че Хамас успя така да нахлуе и, че Израел беше толкова неподготвен?

 

Енчо Господинов: Ако ми бъде позволено да направя един паралел – Израел в последните години беше малко нещо като България – объркан, разделен. Израелското общество в момента е много силно разделено. Или поне до нападението на Хамас беше много силно разделено. Сега се наблюдава един елемент на сближаване заради опасността, наречена Хамас, и те наистина направиха някакво правителство на националното спасение, но много хора, в това число и много компетентни израелски анализатори, в това число и един наш колега, наш общ приятел, няма да му казвам името, евреин, който споделя също мнението, че крайни радикали от двете страни както в Хамас, така и в Израел, носят отговорността за изостряне на напрежението и въобще за тази цялата трагедия, която се създаде в момента.

Но всичко това доведе до едно дълбоко разединение в момента в израелското общество. Ако се вярва на статистиките, повече от половината израелци са съгласни на две държави, на формулата на ООН – за което се говори много отдавна. 70% от младото поколение на Израел иска мир с палестинците. Проблемът е, че, както радикали в Хамас, така и радикал като Бенямин Нетаняху, сегашният министър-председател, който от години дърпа конците в политиката на Израел – стигна се дотам, че дори службите, според различни сведения, в това число и може би най-известният разследващ журналист в САЩ, който разкри неотдавна историята с взривения газопровод Северен поток, а преди това много други разкрития беше направил, носител на Пулицър, та този човек, този наш колега, разказа в последната си статия, че смята, че дните на Нетаняху са преброени. Именно поради това, че Нетаняху си затваря очите за реалностите, за това, което иска израелският народ, за това, което службите са знаели, но някои дори умишлено не са го предупредили, защото „до гуша“ им е дошло от начина, по който той се меси в работата им. Вие знаете, че той се опита да промени юридическата основа на Израелската държава преди няколко месеца и целият народ на Израел въстана против него. Накратко: това разделение в държавата Израел доведе до относителния успех, който първите дни Хамас имаше в нападението си.

 

Васил Василев: Говорите за Сиймор Хърш.

 

Енчо Господинов: Сиймор Хърш, да. Сиймор Хърш, който пръв разкри голямото клане в Ми Лай във Виетнамската война. Така че, много хора виждат истината, но не смеят да я кажат. Много хора се страхуват, както се казва във Вашето предаване.

 

Васил Василев: Добре де, от какво се страхуват? Защото и много влиятелни сили застъпват една теза. Какво страшно има в това да кажеш, че трябва да има две държави, това е признато от света! От ООН, от Китай, от Русия, от международната общност. Не го признават или го „предъвкват“ някак някои сили, но това е обективната реалност! Не може светът да продължава така!

 

Енчо Господинов: От една страна, аз ще Ви кажа за един много известен американски учен – Джон Миършаймър – от Чикагския университет. Една от неговите книги е посветена на властта, на мощта на еврейското лоби в Съединените щати. И как то успешно дирижира насоките на американската външна политика – това казва той. Всеки е свободен да повярва или не на това, което пише Джон Миършаймър. Той има един труд по темата и не е само той. Джими Картър, бившият американски президент, написа книга, която беше силно критикувана от хора от израелското лоби в САЩ, но той написа книга, в която се е обосновал защо трябва да има две държави – Израел и Палестина. А Арафат, който беше отровен, както знаем, и неговият партньор, Ицхак Рабин, застрелян от израелски екстремист, тъкмо бяха попривършили мирните преговори в Осло, и по някакъв начин единият беше свален от сцената, бидейки застрелян, другият – отровен. Защо? Защото много хора, в момента, в който кажат нещо критично за Израел, често биват обвинявани в антисемитизъм. Самият Сиймор Хърш, който е евреин, многократно е бил обект на критики сред своите колеги. Даже Том Фридман, известният коментатор на „Ню Йорк Таймс“, който също е от еврейски произход, също е имал неприятности, доколкото чувам от негови колеги, когато е критикувал в една или в друга ситуация позицията на Израел.

Смята се, че не е коректно на фона на страданията на еврейския народ, особено по време на Холокоста, да се търсят критични опорни точки, за да се използват срещу външната политика на Израел. Много хора се страхуват, че това е нещо, което ще лимитира кариерата им, това е стигма. Знам, че и български колеги се притесняват от тази тема – да я коментират, и колеги международници от други държави и те се страхуват. Има го тоя страх – да не те сложат в графата „антисемит“. Много е неудобно да се говори, много е деликатно, но това е факт, за голямо съжаление!

От тук правим следващата крачка – стига се до едно демонизиране на едната страна. Най-често – на палестинците. Както знаем, както Вие знаете, били сте толкова години в Близкия Изток, не всички палестинци симпатизират на Хамас, даже повечето не симпатизират, както и не всички евреи са поддръжници на Нетаняху, но ето така се стекоха нещата. Някои от Великите сили също използват този факт, за да дърпат конците в своя полза. Районът на Близкия Изток е богат на енергоносители и Великите сили не могат да си позволят да оставят нещата да се развиват на самотек. Палестинците на свой ред, особено, когато генерал Шарон влезе в Бейрут, както си спомняме двамата с Вас, в началото на 80-те години, и палестинците трябваше да напуснат Ливан, от този момент нататък всичко като че ли се преобрази, преобърна се, палестинците загубиха симпатиите и подкрепата на много от арабските държави. Както и Вие казахте във Вашия преамбюл, палестинците не се чувстват добре дошли в много от арабските държави, които сега се събудиха след този конфликт. И изоставени, самотни, не случайно е този гняв у тях. И тази омраза към съседа Израел се разрази в Газа, наречена „най-големият затвор в света“ под открито небе. От хора, притиснати в ъгъла, всичко може да се очаква.

 

Васил Василев: Как ще обвинят България, българите в антисемитизъм? Това не може да ми го побере умът! След като ние единствени – тази държава, този народ, единствени в света са се опълчили на германците, на Хитлер! И са казали: няма да пуснем евреите! Не са ги изпратили към газовите камери, а са ги запазили, спасили! Ние имаме доказателства в това, че тук е невъзможен антисемитизъм! Той не може да покълне сред българския народ. Много е интересно това, което казвате, че и тук има колеги журналисти, политици, които се страхуват да не бъдат упрекнати в антисемитизъм, ако започнат да говорят нещата такива, каквито са.

 

Енчо Господинов: Има, за съжаление! Както казва народът: „Страх лозе пази!“. Вие не знаете кога някой ще Ви лепне… Лепенето на етикети е много популярна игра в света на политиката днес. За голямо съжаление!

 

Васил Василев: Има и обратно лепене…

 

Енчо Господинов: Има, да… Но аз познавам колеги, естествено, не е морално да казвам имена, но колеги са ми признавали, че се страхуват да критикуват Израел, както много палестинци се страхуваха да критикуват Арафат, да критикуват Хамас! Има го това! Аз имам приятели в Ню Йорк, които, като седнем на маса, ми казват неща за техните политици, които никой от тях няма да публикува! Защото и те се чувстват неудобно. Тази професионална стигматизация я има, това неудобство! Очевидно Вашето предаване много точно е напипало заглавието: „Не се страхувай!“. Хората се страхуват. Неслучайно, това, с което започнахте предаването – Джордж Оруел, пророкът на 20-ти век. Между другото, много малко хора знаят и колеги, че той е започнал като полицай в Бирма, имперски полицай на британската полиция, той е видял абсолютно всичко – какво върши британската полиция в Бирма и в Индия! Оруел минава през окопите на Испанската гражданска война 1936-та година, когато Хемингуей е репортер. Оруел вижда както особеностите на съветския диктатор по онова време, така и диктаторските елементи в други режими по света, самонаричащи се демократични. И неговата прочута книга „Животинската ферма“ (Animal Farm), не е само за Сталиновия модел на общество, тя отива по-нататък, зависи човек как чете.