8 юли 2024 г., „Не се страхувай“

ВАСИЛ ВАСИЛЕВ. За избора на новия патриарх разговаряме с йеромонах Йоан, който от 20 години служи в Руенския манастир край кюстендилското село Скрино, откъдето е Свети Иван Рилски. Добър вечер, отче! Изненада ли Ви изборът на Даниил за Патриарх Български?

ЙЕРОМОНАХ ЙОАН: Изненадата беше за всички – за едни приятна, за други неприятна. Както много членове на Светия синод се изразиха: това е Божествен избор, в който участват човеци. И това, което остава неизвестно до последно, е кой ще бъде избран. А това е вече дело на благодатта на Светия Дух. Така и стана.

ВАСИЛ ВАСИЛЕВ: Вие се познавате с Негово светейшество – какво очаквате от него като Патриарх Български?

ЙЕРОМОНАХ ЙОАН: Наблюдавам някои изказвания във връзка с интронизацията, а и въобще – в нашето общество има някакви месиански очаквания, фокусиращи се било върху политически лица, било сега върху новия български патриарх. Това, някак си, прилича на онова, което някога еврейският народ е имал в очакванията си към Месията Христос. Тези очаквания обаче надхвърлят човешката природа. Даниил е наистина свят човек, но ние, като че ли гледаме на него както евреите са гледали на Христос – като на Месия, който ще извади евреите от римското робство и ще ги изведе към една бъднина, политическа. Така сега ние гледаме на българския патриарх. Само че го артикулираме по различен начин, с думата „обединител“. А около какво може той да ни обедини? Нашите основни различия не са в религиозната област.

Един мой състудент от Университета, в деня на избора ми разказа нещо, на което е станал свидетел в центъра на София, в градинката пред „Кристал“ – как две групи, наши православни братя и сестри, се карат помежду си, едните доволни, другите недоволни от избора, който се е случил. Едните обиждали другите на „русофоби“ и „либерали“, другите отвръщали с „русофили“, „путинисти“, „кагебисти“ и т.н. И всъщност ние изоставяме онова, което ни обединява – именно православната идентичност, и се вкопчваме в онова, което ни разделя – политическите ни възгледи или геополитическите ни възгледи. И това разцепление би ли могъл българският патриарх да го преодолее?

Да, той може да проповядва. И той вече в свои слова казва, че: „Никой не търси ИсусХристовото, а всеки дири своето“. Но той, сигурно, хиляди и хиляди пъти ще го каже, че духовникът е една пътеуказателна табела, която ни посочва пътя, по който лично трябва да тръгнем. Но той няма да ни накара, ако ние не желаем. Ако намерим това, което ни обединява – православната ни идентичност – ще намерим и диалог, човешки диалог, за да преодолеем трудностите, които ни предлага битието на народа ни.  Както историческото битие, така и сложната обстановка, в която се намираме днес.

ВАСИЛ ВАСИЛЕВ: Но народът търси това, народът има нужда от обединение, интуитивно върви нататък! Разбира се, има сили, които го спъват, защото не са заинтересувани под различни влияния, но, като цяло, народът има нужда, иска обединение, иска една цел и да върви към тази цел! Заедно! И в този смисъл, мисията на Патриарха, може би, е да помогне. Той не е в състояние да организира това, но да помогне така че ние по-добре да усетим необходимостта от това да сме заедно! Като народ!

ЙЕРОМОНАХ ЙОАН: Точно така е! Той може да ни посочи кое ни обединява, а именно Исус Христос! Тази вяра, която е крепила нашия народ и, която го е извела през толкова трудности. Защото инак, ако ние имаме в очакванията си, че той ще посочи всички ония обединяващи ни останали неща,  някак си смесваме „кесаревото“ и „Божието“. Ако той ни сочи към Христос и ние следваме в личния си живот близостта с Христос, то ще намерим и пътища да преодолеем и земните трудности. И Евангелието казва: „Търсете първом Царството Божие, всичко друго ще Ви се придаде!“. Така и в земните трудности ще намерим и сили, и диалог, и разум да преодолеем тези предизвикателства на нашето време.

ВАСИЛ ВАСИЛЕВ:  Негово Светейшество много държи на вероучението и на това дали то ще влезе в програмата на българските училища. Какви са впечатленията Ви и като монах в манастира, в който идват и млади хора, има ли нужда от вероучение в днешното образование? Може ли то да помогне за ликвидирането на тази морална разруха, която се вихри навсякъде?

ЙЕРОМОНАХ ЙОАН: Безспорно! Религиозното обучение дава на децата и на подрастващите най-малкото поне знания. Знания за това какви са християнските ценности и как те биха могли да бъдат въплътени в нашия живот. Това е хубава инициатива, доколко тя ще успее – времето ще покаже! Но без сериозно отношение към религиозното образование трудно могат да се изградят ценности.

ВАСИЛ ВАСИЛЕВ: Вие имате магистърска степен по Богословие от Софийския университет „Св. Климент Охридски“ и сте монах. Опишете ми, моля, един ден от монашеския живот – как започва и как завършва?

ЙЕРОМОНАХ ЙОАН: Започва още преди да е изгряло слънцето с богослужение, няколко часа богослужение в зависимост от деня – в по-празничните дни, например в неделния ден, богослужението продължава по-дълго, в делнични е по-кратко. След края на богослужението имаме кратка почивка и след това всеки по задачите.

ВАСИЛ ВАСИЛЕВ: Какви са Ви задачите?

ЙЕРОМОНАХ ЙОАН: Различни. Ние сме трима в манастира. Двама от отците, които живеят в манастира заедно с мен, се занимават с иконопис, в момента те стенописват храма. Имаме и други задачи – ето сега, както имаше буря, паднаха дървета и клони в гората и препречваха пътя към пещерата на Свети Иван Рилски, трябваше да разчистим. И това трябва да се върши.

ВАСИЛ ВАСИЛЕВ: Искам да Ви прочета два цитата от една книга издадена тази година от Видинската Света Митрополия, книга с писма на Светейшия Патриарх Даниил. Отнасят се за две много особени човешки качества – благодарността и неблагодарността. Ето какво пише Даниил за благодарността: „Благодарността е тази добродетел, която ни прави истински човеци и е основа на обществената тъкан. Тя ни говори, че като човеци не можем един без друг, че в обществото има място за всеки. Тя ни смирява и ни учи на уважение към другите.

И обратното – за неблагодарността, която, лично за мен, е едно от най-черните човешки качества. Ето какво пише Светейшият:  „Неблагодарността не само е незряла и себична, тя вгорчава самия човек като го прави недоволен, постоянно с претенции към другите и никога към себе си и къса връзките на човека с околните, така че той никога не може да вкуси зрялата благост на живота, споделен с човеците около нас.“