34 години след 10-ти ноември 1989 г.

– Какво ни взе и какво ни даде демокрацията, в която вярвахме тогава,

кога беше по-добре за народа и за държавата, кога се разбиха илюзиите?

– отговорите в „Не се страхувай“, на 13.11.2023 г. от Калин Тодоров, журналист, писател, автор на поредица от книги за преврата срещу Живков,

непосредствен наблюдател на събитията от онова време

 и син на Станко Тодоров – най-дълго управлявалия страната

министър-председател на България

––––

ВАСИЛ ВАСИЛЕВ: 10 ноември 1989 г. е сакрална дата, която е разглеждана по най-различен начин. Някои я смятат за началото на края на съвременната българска държава, за деня, от който всичко започва да се руши и да се разпада в държавата. Други, разбира се, гледат на това като на първа стъпка във включването ни отново в общото европейско семейство и споделянето на европейските ценности. Кое надделява, какъв е обективният прочит на всичко това, което ни се случи след 10 ноември 1989 г. –  за всичко това разговаряме с Калин Тодоров, журналист, писател, автор на поредица от книги – „Зад завесата на демокрацията“, „Зад завесата на соца“, в която разглежда какво е станало, един съвсем обективен поглед.

 Г-н Тодоров, как преценявате, какво смятате, че е 10 ноември – дали това е първата стъпка – началото на края на българската държава, разрухата, която започна от тогава, или какво е положителното в периода след 10 ноември?

КАЛИН ТОДОРОВ: Съгласен съм с Вас, че има различни гледни точки, но аз ще говоря само за моята гледна точка. Преди всичко искам да направя две уточнения. Първо: тогава бяхме млади в онези години и второ: като син на баща ми, аз в онези години се ползвах с определени привилегии и живеех много по-добре от повечето свои връстници. С тези две задължителни уточнения аз искам да разделя въпроса на две части: Как изглеждаше държавата тогава и сега, и как живееха гражданите тогава и сега. По отношение на държавата, аз мисля, че са по-близо до истината хората, които смятат, че нещата се развиха зле. Първия ден си спомням, на 10 ноември, когато излязох от редакцията, Генчо Бъчваров, главният редактор /в-к “Отечествен фронт“/, смени портрета на Живков с портрета на Петър Младенов, тръгнахме да се разходим. И едно чувство на свобода! Разминавахме се с хора: „Падна тиранинът!“, „Сега оттук нататък България след 10 години ще стане Швейцария на Балканите“. Ми не стана! Не стана Швейцария на Балканите и по-скоро доста хора са разочаровани от това, което се случи с държавата. Тогава имахме една несвободна, но доста стабилна държава. Държава със сравнително добре развита промишленост, с едно модерно селско стопанство, с добре развито образование и здравеопазване, могъщ спорт, култура, макар и идеологизирана до голяма степен, но така или иначе, една стабилна, сериозна държава. Според някакви класации на ООН, разбира се, те са субективни, но според тях, тогава сме били на около 30-то място в света по условия за живот. Сега сме някъде към 80-то място.

Какво се случи? По една или друга причина се случиха няколко неща. Първо, България беше деиндустриализирана; второ, селското стопанство се превърна в монокултурно стопанство. Образованието взе една не добра посока, здравеопазването също не седи добре и доста хора – имаме един съвсем обективен критерий – доста хора напуснаха държавата. На 10-ти ноември 1989 г.  сме били около 9 милиона, сега сме 6. Значи, 3 милиона българи държавата е изгубила. Това е сериозно, това е неприятно.

Гледах някакви статистики: 70% от брутния обществен продукт в България се формира от сферата на услугите. А преди 10 ноември 70% от брутния обществен продукт се формираше на базата на производството. Това, разбира се, е световен процес, но ние, така или иначе, сме тежко деиндустриализирана държава.

До голяма степен загубихме част от суверенитета си и до голяма степен армията ни е в трагично състояние в сравнение с онази могъща армия, член на Варшавския договор. Това е по отношение на държавата.

По отношение на отделните хора мисля, че сега има едно 10 – 15% хора, които живеят стократно, хилядократно по-добре от всички, които живееха тогава. Тази сутрин слушах, че ние сме на едно от първите места в света по брой на „Ламборджини“-та, на „Бугати“-та, „Мерцедеси“ С класа, на човек  от населението. Има още един 20-25%, ще ги нарека условно градската средна класа, това са хората най-вече от IT – промишлеността, които също живеят значително по-добре от хората, които живееха тогава. Другата част обаче, за съжаление, 50% от населението, главно извън София,  се състои от една категория, която бих нарекъл работещи бедни. Хора, които много трудно свързват двата края, които живеят месец за месец, имат проблеми със сметките си и тези хора, част от тях, да кажем едно 5-10 % вече са паднали под границата „на виреенето“.

При социализма, не че всички бяхме равни, пак имаше неравенства, но не бяха чак толкова страшни, колкото са сегашните, а и нямаше начин човек да изпадне под… нямаше просяци по улицата, проституция може и да е имало, може и да е нямало, във всеки случай проституцията беше скрита, човек не можеше да загине. Докато сега е… Пред нас, аз живея на ул. „Граф Игнатиев“, има поне едно 10 души, които очевидно няма да изкарат зимата.

Така че, ние сега сме общество на тежки и трагични контрасти, много богати хора и много бедни хора. И се опасявам, че тези контрасти могат да създадат определени неприятности.

От друга гледна точка ако погледнем нещата, тогава нямаше свобода. Нямаше свободата, която има сега. Както говорихме в предварителния разговор, тогава в „Работническо дело“ пишеше едно и във всички останали вестници пишеха така, както пише „Работническо дело“, и културата, и всичко останало беше строго идеологизирано, и отделните хора не притежаваха свободата, която притежават сега. Разбира се, доколко човек е в състояние да се възползва от тази свобода, в края на краищата, въпросът опира и до пари. Сега можеш да отидеш навсякъде, сега можеш да отидеш и на Бахамските острови, утре да тръгнеш, можеш да отидеш в Париж, в Лондон, в Брюксел, само че дали можеш да си го позволиш?

ВАСИЛ ВАСИЛЕВ: Тогава можеше да отидеш с открит лист до границата…

КАЛИН ТОДОРОВ: Да, да, до Петрич…

ВАСИЛ ВАСИЛЕВ: Кой е най-неприятният Ви спомен отпреди 89-та година и след 89-та? За Вас лично?

КАЛИН ТОДОРОВ: Лично за мен, как да Ви кажа – и глобално, и лично. Глобално – беше много тежка атмосферата, когато започна Възродителният процес, тогава над София имаше някаква тяга на напрежение, на избуяваща ненавист вътре сред населението. Това беше гаден период. И вече от друга страна, известни са проблемите на майка ми /Соня Бакиш/ с Тодор Живков, и на баща ми /Станко Тодоров, министър-председател от 1971 до 1981 г., председател на Народното събрание от 1981 до 1990 г./

Изведнъж аз, от сферата на свръх привилегирован човек се преместих в сферата на човек, когото властта подозира. Подозира, че може да тръгне срещу нея. Или най-малко, че баща ми ще тръгне срещу Тодор Живков. Имаше едни две-три  години, в които ни подслушваха телефоните, в които една кола седеше долу пред нас. Един вид „японско следене“ – където вървях по София, те вървяха след мене… и така нататък, и така нататък. Това бяха тягостни моменти.

А след 10-ти ноември най-страшното за мен беше когато се развихри един пещерен антикомунизъм, който насаждаха и средствата за масова информация, и елитите на СДС. Аз си спомням баща ми, който общо взето е бил обичан човек и хората го приемаха, защото беше по-скромен, по-народен – по улицата му викаха „педал“, обаждаха се в къщи и казваха „ще ви бесим!“. Жена ми искаше да емигрираме. Бяха тежки години 1991- 92-ра. След това, разбира с, нещата се поуталожиха. Нищо страшно не се случи, но това ми е лошият спомен от годините непосредствено след 10-ти ноември.

ВАСИЛ ВАСИЛЕВ:  Знаем се от много, много отдавна с Калин Тодоров. Той говори, че е бил свръх привилегирован, но аз не помня такова нещо. Ние работехме в БТА заедно, бяхме репортери, аз бях даже старши репортер, И ако не му беше фамилията, никога нямаше да разбера, че баща му е министър-председател. Така че, и свръх привилегироваността в онова време имаше други измерения, по-различни от сега. Сега те са неизброими! Да имаш собствен джет, да имаш собствен министър, да можеш да управляваш всичко това, което видиш и си поискаш. Нали така? А кое пък са Ви най-приятните спомени от периода преди 89-та и след 89-та година? Какво хубаво видяхте след 1989-та година?

КАЛИН ТОДОРОВ:  След 89-та година – имаше един период някъде от 1991-ва до 1995-та година, в който просто въздухът миришеше на свобода. Площадите бяха изпълнени с хора, които пък бяха изпълнени с надежда, с радост, че всичко лошо си е отишло, че напред ни чакат сияйни бъднини. Това си беше щастливо време. И освен това, ние сме колеги, Вие знаете, че имахме тежки автоцензури – най-малкото – да пишем това, което Партията иска от нас. След 10-ти ноември, 1991-1992 г., аз бях главен редактор на един вестник, който след това фалира.

ВАСИЛ ВАСИЛЕВ:„Отечествен фронт“, който впоследствие стана „Отечествен вестник“!

КАЛИН ТОДОРОВ: Тогава можеше да пишеш каквото искаш. След това, разбира се, това се изроди в „жълта“ журналистика, но тогава, в първите години на демокрацията, беше наистина свобода. Беше наистина свободно.

Но пък преди 10-ти ноември имаше едно чувство, че си защитен, едно чувство, че се грижат за тебе, че държавата стои зад тебе, че винаги ще има мир, че винаги ще има какво да ядем, че няма начин да не можеш да си намериш работа.

Аз си спомням, че имаше едни учения и съвещания на висшите органи на Варшавския договор и тогава написах един репортаж от самото събитие и бях сложил някакво заглавие, което Генчо Бъчваров, главният редактор, не хареса и сложи ново заглавие, на 8 колони, спомням си: „Щит на най-дългия мир“. Наистина живеехме с чувството, че Варшавският договор наистина е щит на мира, говоря до 1982-1983-та година, тогава идеологическите завеси почнаха да падат и видяхме, че не е точно така работата и че не живеем в най-щастливото общество. Но дълго време си вярвахме, че е така.

ВАСИЛ ВАСИЛЕВ: Това действително, аз ще кажа от друга гледна точка, беше много интересен момент, защото в бизнеса всичко вървеше. Човек където пипне, от там можеше да спечели. Малко по-късно по това време започнаха да се появяват мутрите, но те отначало само грабеха, грабеха продукта, това, което си спечелил, но не грабеха бизнеса. Заграбването започна малко по-късно. Така че времената до 1995-та година бяха много-много интересни.

Но какво, според Вас, изигра много зловеща роля в този начин, по който тръгна българското общество? Дали ролята на Горбачов и това, което стана в Съветския съюз, дали негодността на нашите управници да се справят с тези отговорности, които изведнъж им се сляха и започна целият този процес у нас да тече надолу?

КАЛИН ТОДОРОВ: Мисля, че причините са три. Основната, разбира се, е Горбачов. До голяма степен нашата икономика беше неразривно свързана със Съветската икономика тогава. И в момента, когато те ни изоставиха, няма да се уплаша от тази дума, защото те буквално ни изоставиха, те вдигнаха цените на входните мита, вдигнаха цените на техните суровини, които идваха тук в България, и България изпадна в пълен икономически колапс. Значи първата и основна причина не е Съветският съюз, не е и Русия, а е Горбачов и хората около него, които направиха максимално глупавата перестройка и не знам още, гласност, както му викаха, и те разсипаха както Съветския съюз, до голяма степен разсипаха и България. Втората основна причина беше, каквото и да се говори за Живков, аз нямам основание да го обичам, нито пък имам основание да си спомням с много добро за него, но той беше един наистина блестящ държавник. Въпреки ниската култура, въпреки смешното му говорене и т. нататък, той беше един изключително ловък държавник, а тези, които дойдоха след него – Андрей Луканов, Петър Младенов, те цял живот са били в неговата сянка, мислеха, че много лесно се управлява държавата, но се оказа, че изобщо не е толкова лесно.

И аз си спомням един личен епизод, много приятен, минавах покрай ул.„Секвоя“, там имах някаква работа, той се разхождаше в двора си като затворник, нали беше под домашен арест, и се срещнаха погледите ни. Той явно видя нещо познато, не вярвам чак да ме е познал, казах му „Здравейте, другарю Живков!“.  Той все едно, че не ме чу, а си мислеше някакви си свои мисли, и ми каза: „Ще берат ядове тия момчета! Държава не се лесно управлява!“ И браха ядове тия момчета, и брахме ядове и ние покрай тях! Това беше втората причина, според мене.

И третата причина е външният фактор, че и до сега новият Голям брат няма интерес тук да има силни държави на Балканския полуостров и затова България беше превърната в нещо като едва кретаща колония. Това са трите, според мен, причини.

А и друго ще кажа:  за тези, които седяха срещу компартията, срещу бившата компартия – тези от СДС. В България преди 10-ти ноември нямаше опозиция, имаше 10-ина души и те бяха в редовете на самата партия. Извън партията само Иван Минев си спомням. Други нямаше. Всички тези след това се самообявиха за дисиденти, те се самообявиха за страдалци, те се самообявиха за хора, на които държавата трябва тепърва да разчита, а се оказа, че единственото им желание е било да си напълнят собствените джобове. Това и се случи!

 ВАСИЛ ВАСИЛЕВ: Известно беше недоверието, неразбирателството между Живков и Горбачов. Мислите ли, че Горбачов нарочно ни предизвика на нас, на България, толкова големи неприятности като в един момент вдигна всичко това, което ние сме развивали в продължение на 40 години? А не на другите? Той беше, като че ли, по-ласкав към Полша, към Унгария, към Чехословакия – както тогава се наричаше. Докато ние изпаднахме може би най-зле от всички тях.

 КАЛИН ТОДОРОВ: Възможно е да има и такава причина, защото е публична тайна, че той не обичаше Живков, Живков също не го обичаше, Живков прояви пак далновидност, защото считаше, че Горбачов нищо не разбира, и беше убеден, че Горбачов ще провали работата, както се и случи. Така че между двамата имаше лична неприязън, ясно е, и вероятно това беше една от причините България да бъде най-зле ударена от това светкавично отстъпление на Съветския съюз от българската икономика.

ВАСИЛ ВАСИЛЕВ: И от своите ангажименти към този блок-държави от Варшавския договор и СИВ.

КАЛИН ТОДОРОВ: Да, защото всички тези държави изпаднаха в безвъздушно пространство и тези, които си пазеха католическите държави  – Унгария, Полша, Чехословакия, те бързо си ги прибраха, докато ние с Румъния – източноправославните, останахме някак си извън пътя.

ВАСИЛ ВАСИЛЕВ: Вие работехте с Румъния, имахте много интересни бележки, защо Румъния, която вървеше, креташе след нас дълги години, изведнъж дръпна така напред, а ние останахме в калта?

КАЛИН ТОДОРОВ: Аз попаднах в Румъния в най-интересните моменти – когато екзекутираха Чаушеску, в разгара на самата революция, там бяхме едно 15- 20 дни, и мога съвсем категорично да твърдя, че всичко беше театър, всичко беше сценарий, всичко беше организирано между ЦРУ и КГБ съвместно, цялата тази „румънска революция“ и, че Чаушеску си го екзекутира Секуритате /Държавна сигурност на социалистическа Румъния/. Условието за този сценария беше – и това е абсолютно неизвестен факт –  Секуритате да бъде запазена. Структурите за сигурност в Румъния си останаха същите. Разбира се,  демократизираха се в някаква степен, но продължиха да действат. И затова в Румъния не се появи явлението „мутри“, в Румъния нямаше това масово фалиране на банки и така нататък.

Ние с Владо Береану сме работили доста по Румъния. Той навремето ми обърна внимание върху един изключително забавен факт – през 1992 г. в Румъния няма нито една открадната кола. Нито една! А Вие си спомняте тук, в България, какво беше, какъв разгул беше на престъпност и на разграден двор.

Та това е, според мен, основната причина – запазването на Секуритате. Там имаше една Кьовеши, колкото и да имам резерви към нея, доста корумпирани политици вкара в затвора. Румънците през цялото време се опитваха, къде по-успешно, къде не, да се борят с корупцията. Докато тук държавата се превърна в символ на корупцията.

ВАСИЛ ВАСИЛЕВ: Това, което казвате, е много интересно, защото излиза, че в Румъния запазването на структурите на сигурността Секуритате е запазило държавата, докато при нас разбиването на тези структури, на Държавна сигурност, е довело до този разпад, до началото на мутрите, до кражбите на коли. Аз не можех да си представя, че през 1992-ра година в Румъния не е открадната нито една кола, когато тук се крадеше на поразия, цели автомобили, да не говорим за чистачките.

КАЛИН ТОДОРОВ: Тук даже на някакъв главен прокурор му бяха откраднали колата, на един от главните прокурори.

ВАСИЛ ВАСИЛЕВ: Може би, там е някъде коренът на злото, това, че структурите, които се грижеха за държавата, независимо каква е тя – комунистическа, западна, демократична или друга –  те навсякъде имат една и съща работа, едни и същи задачи!  Унищожаването им у нас доведе до това, което сме. Така ли?

 КАЛИН ТОДОРОВ: Така е. Категорично го смятам. Пропадането на държавността беше, първият етап беше разграждането на службите за сигурност.