БАШИБОЗУК ДА БЕШЕ ПИСАЛ УЧЕБНИЦИТЕ, НЯМАШЕ ТАКА ДА ОПУСТОШИ ВСИЧКО БЪЛГАРСКО И РОДНО – професор Атанас Семов, юрист, учен, конституционен съдия. в студиото на „Не се страхувай“, на 6 юни 2022 г.

НИКЪДЕ ДРУГАДЕ В ЕВРОПА НЯМА ТАКИВА МАЩАБИ НА ОТКАЗ ОТ НАЦИОНАЛНОТО, КАКТО В БЪЛГАРСКАТА ОБРАЗОВАТЕЛНА СИСТЕМА

В ИМЕТО НА ЕВРОПЕЙСКА ТОЛЕРАНТНОСТ И МОДЕРЕН ГЛОБАЛИЗЪМ  ОСАКАТЯВАТ БЪЛГАРСКОТО ОБРАЗОВАНИЕ – ПОД НАТИСК НА ПАРТИИ, ПОЛИТИЦИ, НПО

В.ВАСИЛЕВ: Това ли е демокрацията – властта на народа? Не е ли по-скоро демоНкрация – власт, управление на демоните, на някакви неясни, невидими, безлични повелители, които определят какво да правим, как да решаваме националните въпроси, с кого да се бием и с кого да се прегръщаме, как да се продаваме и на кого да се подчиняваме. Наричат ги също кукловоди. Те бродят в тъмнината, не се виждат, но заповядват. Не им знаем лицата, имената и длъжностите. Знаем, че те избират, назначават, наставляват и свалят наши управници, че следваме каквото те искат, а не каквото ни се харесва. Не знаем даже хора ли са или чудовища някакви, облечени в човешки образ. Мътилка някаква с все по-неясен изход. Откъде започва да ни облива мътилката?

А. СЕМОВ: Несъмнено всичко започва от училище. Училището е мястото, в което се формира съзнание или в което не се формира. Аз твърдя, че българското училище все още има патриотичен дух благодарение на изключителните български учители. Но това, което правят българските учители, е въпреки – въпреки учебните програми и въпреки учебниците, по които учат децата. Но подценяването на учебните програми и на учебниците означава неразбиране на механизма на образованието. Не е по силите на учителя сам да запълни всички празноти, още повече когато тези празноти са нарочно оставени. И аз ще Ви отговоря много просто и ясно: в учебните програми по Български език и литература и по История от 1-ви до 12-ти клас не присъства за нито една учебна година – нито в първи, нито в 12-ти, нито в който и да било друг клас – цел на учебния процес създаване на чувство за национална принадлежност, още по-малко за национална гордост и, забележете, за обич към родината. Подобен израз «обич към родината» в българските учебни програми като задача на обучението на българските деца няма. Няма я изобщо думата «Отечество». По никакъв начин не присъстват цели като гордост от националното минало, няма израз «историческа памет» в нито една учебна програма! Още по-малко пък да говорим за изрази като «национална идентичност»! В резултат на това учебниците, написани по тези учебни програми, са пълни с празноти. В тях «глухо и страшно дрънчат окови», за да се окаже, че «тоз, който падне в бой за свобода» – там си остава, дето е паднал. В учебниците място за него няма. Отварям единия от учебниците за 10-ти клас. След малко ще спомена и другия абсурд за това, как се учи историята изобщо в 12-те класа. На Ботев има посветени – с илюстрации, красиво направени – 3 големи страници, реално около 15 стандартни страници текст, и в тях няма нито дума за това срещу какво се е борил, срещу какво е негодувал, какво му е било страшното на онова време и защо е решил на жертва дома си, семейството си и живота си – това го няма. Има политическите му фейлетони и политическата му публицистика. Робството в урока за Ботев го няма. По същия начин – в уроците за Априлското въстание, преди това за българите под турска власт, всъщност няма нито ред не просто за робството като понятие – приемаме, че строго научно то не е вярно понятие, – а за драмата на целия този период. Поради което в българските учебници не се изучава нито Баташкото клане, нито клането на Новоселските мъченици в девическия манастир след потушаването на Новоселското въстание в Северна България, нито еничарството, нито позорните данъци, които са били принуждавани да плащат българите – като данъка диш-хакъ и много други. Няма всъщност нито един от онези елементи, които да създадат ясна представа за драмата, за трагизма, за зловещите измерения на целия този 5-вековен период и оттам – за смисъла на саможертвата на онези герои, които иначе почитаме на 2 юни. Всъщност става дума за една толкова криворазбрана толерантност, че резултатът от нея е отказ от националната ни памет. Учебниците ни по предметите, които могат да формират личността на детето, с различните им наименования през класовете – условно ги наричаме Български език и литература и История, те по никакъв начин не целят формиране на национална принадлежност, още по-малко на национална гордост и съвсем никак на дълг пред героите на нацията ни в миналото и респективно – пред бъдещето на тази нация. Още нещо ще спомена. В учебните програми по Родинознание, специално в 1-ви и 2-ри клас, можем да намерим модела на целия абсурд. Оттам тръгва цялата тази философия на незнаене за родината. Оттам тръгва целият този подход – аз ще си позволя да го нарека подход «Балканджи Йово» – на орязване на всичко, което може да създаде връзка между детето и неговия народ, неговата нация и оттам – неговата държава. Предметът се казва Родинознание, както се казваше едно време. И това предполага да се учи за родината.

В учебната програма по Родинознание сред очакваните резултати от обучението намираме цели като това детето да знае правилата за безопасно движение по улицата, хигиенните правила, правилата за здравословно хранене, към кого да се обърнем в случай на опасни за живота и здравето ситуации. Тези неща са важни, изключително важни за всяко дете, но това няма нищо общо с никакво родинознание. Ще кажем – те са между другите задачи.

Да, но сред другите задачи няма нито дума за родината! Повтарям: в учебната програма по Родинознание думата «родина» не се споменава! Не само че не е възложено да се изучава, още по-малко с чувство на ангажираност, на топла принадлежност, на неделима връзка – изобщо я няма! Имаме задачи детето да дава примери за дейности, свързани с опазването на чистотата на улицата. Това е връзката с родината, която от 1-ви клас трябва да се създава. Необходимостта от приемането на разнообразна храна и примери за растителни и животински храни – от 1-ви клас до 12-ти клас задачата училището да създаде българчета е заменена със задачата училището да създаде безродни гастарбайтери! И вече това не е въпрос само на некадърност, даже изобщо не е въпрос на некадърност, не е въпрос на недомисляне. За мен няма никакво съмнение, че това е съзнателно прокарвана в продължение на десетилетия политика по отродяване на българското образование. За да завършим накрая с това, че детето трябва да получи компетентности като например: лична позиция и адекватно приемане на чуждата гледна точка – прекрасно; готовност за взаимопомощ – възхитително! Но родината къде е в Родинознанието? Позволих си да кажа, че башибозук да беше писал тези учебници и учебни програми, нямаше така да ги опустоши от всичко българско и родно. Мога да дам десетки примери. Дори Райна Княгиня, която е възхитителен и красив символ, всъщност в нашите учебници е почти шивачка на едно парче плат, използвано за знаме. Тя не е символ, тя не е герой, тя не е българската Жана д’Арк. Да не говорим, че северният й аналог, забележителната героиня на Новоселското въстание Стояна Драганова, въобще не се мярка никъде из нашите учебници. Но това е друга тема, драматична за Новоселското въстание, което е тежко неоправдано. Мен ме боли, защото моят произход е от Априлци, от Видима, подножието на Ботев връх, където се създава първата Република на България – 9-дневната Република под Марагидик, където въстаниците обявяват не просто свобода, а нова държавност. Всичко това го няма в учебниците! Хвърковатата чета е спомената в 4 думи: «Бенковски създава отряд, наречен «Хвърковата чета», с който обикалял из страната.» Нещо като туристическа агенция.

В. ВАСИЛЕВ: Апокалиптична картина рисувате! Дори човек да се занимава да следи тези процеси, ако ги гледа откъслечно не може да направи връзката, той не може да разбере дълбочината на това падение, което Вие рисувате. За какво според Вас – казахме, че от десетилетия този дух на отродяване царува, – каква може да е целта? Той никъде другаде не се прилага – нито в Чехия, Франция, Полша, Сенегал…

А. СЕМОВ: Или може би не успява да бъде приложен там по същия начин. Т.е. има някакъв вид съпротива, която ние тук не сме проявили. Защото ми се струва, вече несъмнено, че в работата на Министерството на образованието, в работата на българските училища има намеса, твърде голяма, на някои неправителствени организации. Има намеса и политическа, очевидно с дългосрочна цел, на някои политически партии. Има прокарване на линия, която изглежда като европейска толерантност, навярно е продиктувана и от модерния глобализъм, който в никакъв случай не е необратима тенденция, но разбира се, е факт в цяла Европа.

Но никъде другаде в Европа не е постигнал такива мащаби на отказ от националното, каквито е постигнал в българската образователна система. И тук си мисля, че е ключово важно да се разбира: истинската толерантност, истинският хуманизъм не предполагат отказ от историческата памет, не предполагат свенливо да мълчим, да не говорим за страшните събития в българската история, а предполагат, именно на основата на пълноценната историческа памет, истинският европейски гражданин да развие своята толерантност, своята нетърпимост към подобен тип явления, към подобен тип безобразия, към подобен тип безчинства в историята, на каквито българската национална съдба е била жертва неведнъж в историята си. Позволих си и друг път да използвам тази метафора: «Чиста и свята Република» не означава очистена от спомена за всичко свято, а означава изградила, на основата на спомена, мъдро, отговорно и далновидно чувство към съседите, защото да помниш зверствата на робството в никакъв случай не означава да мразиш турците днес. Да помниш саможертвата и смисъла на саможертвата на героите не означава да отричаш днешното състояние на обществените отношения. Никой не иска да прекроява граници, у нас, никой не иска да пренаписва историята, но това, което смятам за наложително, е да не задраскваме историята. Не трябва да пренаписваме историята, но в никакъв случай не трябва да отписваме историята. Защото народ без историческа памет е обречен на самоунищожение. Паметта е онова, което прави нацията, на първо място, защото създава чувство за общност. И неслучайно, в най-тъмното време на робството, Паисий започна Българското възраждане именно с възстановяване на историческата памет чрез своята «История славянобългарска». Впрочем, тази година се навършват 300 години от рождението на Паисий и 260 години от написването на «История славянобългарска». Но за това аз чух веднъж в една голяма медия. Това е не просто голяма, кръгла годишнина, това е чудесен повод да говорим за смисъла на паметта. А смисълът на паметта е в оцеляването.

Защото аз убедено вярвам в триединството: Конституция – държава – нация. Или в обратния ред: нация – държава – Конституция. Не може да съществува държавност без нация и не може да съществува нация без национална историческа памет и на тази основа – национална идентичност. Истинската национална памет не е отрицание, тя е градивна, тя е толерантна, тя е човеколюбива именно защото създава в душата на човека ненавист към зловещото, което сме видели в историята. И нещо повече: аз си мисля, че смяната на две поколения в Европа, постепенното забравяне на абсурда на Втората световна война ни направи така неадекватни в наши дни, в Европа, и към новите реалности, за които Вие говорихте преди малко, от февруари тази година насам.

Прекалената толерантност е контрапродуктивна. Отказът от себе си в пристъп на уважение към другия не е уважение, защото когато не уважаваш себе си, своето минало, своя род, своите достойнства като народ, своята историческа съдба и уроците от нея, ти не можеш да уважаваш и другия. Разбира се, че не бива да отглеждаме омраза у българските деца към когото и да било, нито самоцелен възторг и безкритична преданост към който и да било освободител.

Разбира се, че трябва да създаваме аналитично и критично мислене у българските деца. Но не чрез премълчаване на фактите, не чрез обличане на фактите в розови бебешки дрешки, защото за Баташкото клане не можеш да пишеш с езика, с романтичната образност на Лилиев, то изисква кървавата словестност на Ботев.

Но да скриеш истината е отказ от смисъла на историческото познание и затова на мен много ми се иска  тази инициатива «Да върнем България в българското училище веднъж да бъде разбрана правилно. Не защото учебниците са писани от неподготвени хора, в никакъв случай, повечето от учебниците са писани от големи специалисти. Не защото програмите са писани от просто партийно назначени чиновници, не. Голяма част от програмите са писани от подготвени хора. А защото е изчезнала някъде голямата задача на училището – да формира граждани! А гражданин означава просто две неща и нищо друго: човек с ясна национална принадлежност и ангажираност, и любов към Отечеството и човек с ясно изразена воля на нетърпимост към безобразията в днешния ден на основата на познания за неговите основни права в Конституцията, в Конвенцията за правата на човека, в Хартата на ЕС. Това е пълноценният европеец – човек с памет, на основата на която не търпи безобразията и изгражда толератнност, добросъседство и разбирателство с всекиму.

Тъкмо затова ми се иска почтените хора в Министерство на образованието, хората с воля за промени към по-добро, какъвто смятам, че е министърът на образованието акад. Денков, да не подминават тази тема. Тази тема е много по-важна от други големи проблеми на средното ни образование. Защото всички други проблеми нямат особен смисъл, ако ще отглеждаме гастарбайтери и хора, които нямат връзка с тази територия, с тази страна, както е модерно да се казва. Защото никой не говори за Отечеството, говорим за тази страна, за това пространство, нещо между Люлин и Обеля, териториално, бетонно, бездушно пространство. Една от най-старите държави в Европа не може да е бездушно пространство! Народ, който е родил такива изумителни личности като Раковски, Ботев, Левски, Захари Стоянов и колко много други, не може да си позволи да му отнемат или още повече – сам да се откаже от миналото си, от достойнството си и от онова, което го прави народ. Защото Вазов написва за Паисий: «От днеска нататък българският род история има и става народ!» Останем ли без историческа памет, се превръщаме в обикновено население, което не се различава много от рая.
 
В. ВАСИЛЕВ: Вие казахте за езика на омразата. И тук, ставало е дума и преди, защо само спрямо нас се налага този натиск да премахнем езика на омразата, да захаросаме, да парфюмираме историята си? И това ни се налага. А в същото време пред очите ни е един очебиен пример за това, как спрямо другите това не се налага – това е Република Северна Македония, на която никой не се кара, никой не иска, никой не й налага да премахне езика на омразата към България! Защо е този двоен аршин?

А. СЕМОВ: Двоен аршин има не само по този въпрос.
В. ВАСИЛЕВ:  Но тук е най-болезнен! Защо ние трябва да изпълняваме едни правила, които не засягат другите?

А. СЕМОВ: Този подход на омекотяване на спомена, на минаване с пила, за да няма остри ръбчета, за да няма «синила от бича, следи от теглото» го има в цяла Европа. По този път минаха французи и германци в отношенията помежду си, но не стигнаха до това престараване и тези крайности, които виждаме в нашите учебници и нашите учебни програми. Не ми се иска да влизам в темата за Македония, освен с едно изречение: докато се сърдим за това, че македонците, видите ли, ни отнемали, крадяли българската история, нека да видим, че дори онова, което наричаме обща история, в нашите учебници не се учи като обща история, а се учи практически като македонска история. За Гоце Делчев се учи като за македонски деец – мога да го покажа в единия от учебниците. И в този смисъл, за мен винаги големият въпрос е не какво ни правят отвън едни или други душмани или доброжелатели, а какво правим сами? Татко имаше една книга, озаглавена «Когато сами си сваляме гащичките», пред 20-тина години излезе. На народ с разпасан пояс не му е друг виновен. Трябва да си запашем пояса и да прескочим оградата на новото Къкринско ханче, в което сме се озовали, без да се закачим на нея, за да не увиснем на бесилото на историята. А да вървим напред, както ни се полага като народ с такава огромна история и с такива изключителни качества, каквито сме показвали в историята си. Но това означава, веднъж, да не мълчим до безобразие и втори път – много ясно да отсяваме дребното от истински значимото, от дългосрочно значимото. Да отглеждаме хора с национална памет е дългосрочно значима задача. В по-широк смисъл – да си възстановим качественото образование е дългосрочна и неотложна задача. Затова от години говоря, че образованието, науката и културата трябва да се запишат в Конституцията като стратегически национален приоритет! И аз съм сигурен, че това рано или късно ще стане.