ВАСИЛ ВАСИЛЕВ: 50-тото Народно събрание показа колко разкапана е българската политическа система, колко е безпомощна да излъчи управление, защитаващо националните интереси. Десетилетия тя ни мотае между празни приказки и лъжливи обещания, уверявайки, че това е демокрацията. Тази система отглежда партии, които съществуват за самите себе си. След всяко изборно зачеване те раждат един и същи коалиционен хермафродит, който не може нищо да създаде. Представете си следващите и по-следващите избори! Смятате ли, че нещо ще се промени? Май не, нали? Дори да се промени, теоретично, няма ли американците да саботират, наложат санкции, вдъхновят преврат, ако правителството не им харесва.

Трябва да проумеем – изборите се превърнаха в цирк, в зрелище, с което се залъгва народа, че нещо зависи от мнението му. Референдумите дори бяха потъпкани. Гласът народен се оказа глас в пустиня. Видяхме, че властта, истинската, реалната власт не се държи от Борисов, Доган или Петков. Тя е в американското посолство. То показва посоката, дава решенията, указанията, то определя политиката. То избира кой да ни управлява. Ние сме като демократично стадо, което се юрва ту към тази, ту към онази предизборна кошара, а те се оказват замаскирани кланици. Прибере касапинът колкото овце може, а останалите хукват към друга кошара с надеждата, че там колят безболезнено.

Народ, лишен от национална цел или цели, от национален идеал, да не говорим за идеология, изглежда като стадо. Може ли стремежите ни да се простират до сурогати като Шенген, еврозоната и евроатлантизма? Какво падение! Раздадохме суверенитета си и какво получихме срещу това? Народ, чиято идеология е било Освобождението, не само националното, но и социалното – спомнете си: Роб, който стъпи на българска земя, свободен става, народът, победител при Сливница, Одрин, Дойран, Драва Мур, построил две Българии, изхранващ три Българии, сега е като ослепял просяк. Гледа, но не вижда. Ние все сме градили, даже по време на войните. Сега рушим, подстрекавани от фалшиви доброжелатели. А непростимо е да се лутаме в зверилника, в какъвто се е превърнал света, при положение, че имаме уникална идеология, съответстваща на националните ни особености и интереси.

Ставало е дума и друг път – това е идеологията на Левски. Пренебрегвана от политиците, но, слава Богу, жива в сърцата на народа. И ако има път за спасението и развитието ни като народ и държава, то той е набелязан в нея! За тази идеология и за живота на Апостола, чиито рожден ден на 18 юли ще честваме след десетина дни, ще разговаряме с професор Ивайло Христов, автор на една забележителна книга: „Левски, драмата на избора“, добър вечер, професор Христов!

ПрОФ. ИВАЙЛО ХРИСТОВ:  Добър вечер! Благодаря за поканата, радвам се, че съм във Вашето предаване.

ВАСИЛ ВАСИЛЕВ: Аз се радвам, че имам такъв задълбочен сериозен труд, посветен на Апостола, и особено на това, на което рядко се спират нашите изследователи – това е идеологията на Левски, на която Вие се спирате много последователно от различни гледни точки. От началото до края. Кои основни 10 пункта бихте изтъкнали в тази идеология, които могат и днес да ни помогнат да се опрем на нея? Да стъпим на нещо здраво!

ПРОФ. ИВАЙЛО ХРИСТОВ: Като фактология, като биография, Левски е изчерпан от автори като Иван Унджиев и Димитър Страшимиров, но като идеология, идейният пласт в писмовното наследство на Левски действително търси доста свои изследователи, и може би човекът, който постави началото на това новаторско търсене, е професор Николай Генчев в своята знаменита книга „Левски, революцията и бъдещият свят“, която излезе много отдавна, през 1973 г., и смея да кажа, че тази моя книга и специално тази част, която е посветена на идеологията на Левски, в някаква степен е надграждане на тези негови усилия. Големият въпрос при Левски е защо той е припознат като върха на българския национален пантеон, защо неговият портрет стои във всички национални институции и защо тези негови идеали, въжделения и мечти не се превърнати в реалност и не са превърнати в практика. За да не бъда голословен, ще Ви дам 5-6 примера от вижданията на Левски за бъдещия свят, които, за съжаление, не се потвърдиха през 20-ти, а за голямо съжаление няма да се потвърдят и през 21-ви век. Има едни фатални 5 петици, които са знакови за българското национално самосъзнание, за българската идентичност, които разрушиха нашия национален организъм. Можем абсолютно убедено да кажем, че 20-ти век е неуспешен за България – имаме 5 неуспешни войни, имаме 5 въстания и 5 преврата, които разрушиха именно този национален организъм и които в някаква степен ни отдалечиха от идеалите на Левски. Примерно, ще Ви кажа няколко думи за неговите житейски и морални норми, от които се е ръководил и които, за съжаление, нямат нищо общо с утвърждаващите се днес морални ценности. За каква държава си мечтае Апостола? Тя e храм на истината и правата, свобода на съгласието, братството и съвършеното равенство, там човекът е свободен в благословението от Бога да бъде господар с всичките си права.

Днес обаче, потомците на Апостола са унизени от цинизма на новите богаташи, от цинизма на новата управляваща класа, която живее като каста, живее свой собствен затворен живот, който няма нищо общо с интересите на масовия, на обикновения човек. Трябва да кажем, че нормалното постигане на разделението на властите, Народното събрание и т.н., парламентарно мнозинство, не подобриха благосъстоянието на голяма част от българските граждани.

Друг постулат на Левски е, че в държавата човек трябва да живее човешки, да владее силата на правото, а не правото на силата. Тук в момента търпението и сривът на националното самочувствие са насаждани от властимащите, които под натиска на новите геополитически сили наложиха един сюзеренитет на новата българска държава. Тоест, това е една постоянно натрапваща се реалност. Всички правителства, без изключение, следваха външни правила, външни условия за извършване на този преход, на тези преобразувания, в резултат на което им трябваше един търпелив, един послушен, един апатичен народ.

И най-важното нещо, което е в идеологията на Левски – той мечтаеше за една свободна, независима, суверенна България, това, което е идеалът на 13 века от нашето съществуване…това сега не съществува. Няма защо да се лъжем, големите решения в момента за България се вземат вън от българското правителство под натиска на чужди сили. Но, трябва да бъдем обективни – до голяма степен след Освобождението започва едно ерозиране на идеалите на Левски. Ние днес си представяме Левски такъв, какъвто го виждаме сега, но той не е бил такъв в съзнанието на своите потомци веднага след Освобождението. Той постепенно израства в националното съзнание на българите и се превръща вече действително в един пиетет. Но това е вече нож с две остриета. Защото така, както свети иконата, ние не можем да видим какво се крие зад тази икона, какво е представлявал Левски като човек. Това е една изключително интересна тема, защото революционери има много. Но хора като него са космическа рядкост. Той е като един айсберг – виждаме това, което е отгоре на повърхността, но това, което е отдолу, ние не знаем. Лека – полека той се превърна в икона, в идол, за който ние, за съжаление, се сещаме или на 18-ти юли, или на 19 февруари, без да се правят опити поне малко от малко да се следват неговите въжделения, неговите идеали. А нещата са много прости: ако един човек не обича своята родина, своите ценности, своето семейство, ако той не е готов поне малко да се пожертва за общото благо, тази държава, тази Родина ще се разкапе както една постройка се разкапва без хоросан. Идеологията на Левски е пример за това как човек може да се отдаде безрезервно, да се саможертва в името на един идеал.

Сега какво се случва у нас? Вие многократно сте говорили във Вашето предаване, че политиката се е превърнала в един доходоносен бизнес – няма кой знае какви рискове, а печалбите са обезпечени. Но колкото и банално да звучи, политиката и политиците са призвани да работят за благото на тази страна. Това, за което е мечтал и Левски. Да кажем, че в България, след 89-та година българската управляваща класа, българските управляващи се оказаха далеч под обективните потребности на времето. И виждате в момента криза след криза. Може би трябва да го кажем едно към едно – този тип парламентарна демокрация, представителна демокрация, която се представя като форма на управление някъде от 20-30-те години на 20-ти век, може би не е удачна за нашите географски ширини. Без да агитирам за президентска република или за някакво авторитарно управление, но обективността показва, че винаги, когато е имало някаква форма на авторитарно управление, държавата ни по някакъв начин е просперирала. Да започнем от режима на Батенберг през 80-те години на 19-ти век, преминем през управлението на Стамболов, Стамболийски, пък и преврата през 1934-та г., който ликвидира политическите партии. Държавата тръгва нагоре, това са едни от златните години за българската държава. В някаква степен и социализмът, който имаше тоталитарно управление, се вижда, че този тип управление може би е по-подходящ за нашите географски ширини. Но лошото е, че този тип кризи, в които ние перманентно влизаме, разхлабват енергията, настаняват се апатията, безразличието, настанява се идеята, че от тебе нищо не зависи. Идеята, че, ако имаше смисъл от избори, те нямаше да се правят е пагубна. Пагубна за представителната демокрация и въобще за демократичния свят и за демократичното общество.

ВАСИЛ ВАСИЛЕВ: Вие имате и в книгата един раздел, който се казва „Сбъднатата несбъднатата държава на Левски“.

ПРОФ. ИВАЙЛО ХРИСТОВ: Да, какво се сбъдва и какво не се сбъдва. Тук не говорим за неговата мечта „чиста и свята република“ – когато Левски издига тази идея за републиканизма – а това е 70-те години на 19-ти век, тогава републики в класическия смисъл на думата са Швейцария и САЩ. А монархическият институт е изключително силен. Неговата идея за републиканизма не се сбъдва от Освобождението до 1944-та година.

Кое е по-важно? По-важна е разликата между сегашните политици и онези тогава – строителите на следосвобожденска България, преките последователи на Левски. Периодът от Освобождението до войните е белязан с началото на разлом в българското общество. Разкъсването на националното тяло в българското общество започва още от Междусъюзническата война 1913 г. И това перманентно противопоставяне продължава и до ден-днешен. За строителите на следосвобожденска България, независимо от противоречията, които са имали, независимо от разделенията между фили, фоби и т.н., общото благо е било над личното благо. Впоследствие, когато започва разпадът на националното тяло между войните, и чак до днес вече личният интерес, личните сметки надделяват и ние все повече и повече се отдалечаваме от Левски.

Може би затова и до днес Левски е на върха на българския национален пантеон, защото той е образец за политически лидер. Тука не става въпрос дали е ял и спял, дали е пестил. Става въпрос за максимална отдаденост на делото. Аз се чудя как е възможно този човек, явно той е притежавал някаква челичена воля, да успее за толкова кратко време – не повече от 4 години, да изпъстри България с комитети, да подготви  в някаква степен и Априлското въстание, въпреки, че идеологията на водачите на въстанието и по-точно тяхната практика е малко по-различна от вижданията на Левски. В същото време – това малко се знае или го знаят само специалистите – Левски е бил с една незараснала рана, коремна рана, която той получава след неуспешна операция през 1867-ма г. във Втора българска легия. Раната постоянно е кървяла, и с нея той обикаля страната на кон, пеша…не като турист, като някакъв свободен пътник, а е би преследван, непрекъснато е трябвало да променя своята самоличност, влизал е в конфликти не толкова с турците, колкото със средата, с лъжата, с простотията и т.н.

И за съжаление, трябва да кажем, че бесилото, на което увисва Левски, е подготвено от османската власт, но в не по-малка степен от „усилията“ на част от неговите съратници, които изграждат една могъща опозиция срещу него – и вътрешна, и външна, която в крайна степен му слага примката на въжето. Защото все повече в съвременната историческа наука се налага тази теза и тя е разкрита в книгата, която показахте. Тук не става въпрос за конкретно предателство на конкретен човек. Ние и до ден-днешен не можем да кажем кой е предал Левски, как е станало, какво е станало, просто много време е минало, нямаме автентични документи, но то е верижно предателство, което цели не само обезсилването на Левски, но цели и обезсилването на Вътрешната революционна организация и поставянето и по някакъв начин на чужди зависими сили.

ВАСИЛ ВАСИЛЕВ: Как ще обясните тогава, че толкова дълго, дълги години той обикаля България и въпреки всичко никой не го предава? Това показва, че не предателите са тези, които доминират, а българският народ го е пазил като зеницата на очите си? Защото и простите орачи и копачи са знаели неговата ценност, знаели са какво представлява той за тях и за техния дух.

ПРОФ. ИВАЙЛО ХРИСТОВ:  Вижте, аз съм против тази теза, която се натрапва от някои псевдо-учени, че българският народ е бил предателски. Предателствата по време на Френската революция, предателствата по време на сръбското национално-освободително движение, на гръцкото национално освобождение никак не са малко. Героите и предателите вървят ръка за ръка. Не може да има само едното. Но безспорната истина е, че Левски е бил обичан, припознат като свой човек от средната класа и от бедните. За съжаление, и това трябва също да го кажем, значителна част от едрата българска буржоазия, от богатите българи, не са припознавали Левски като свой човек и не са му вярвали – например в много писма, в кореспонденцията межди Евлоги и Христо Георгиеви и Найден Геров, Евлоги и Христо пишат: „Не вярвайте на нито една дума на Дякона!“. Но той се е опирал на средната класа. Най-голямата питанка при Левски е:  вярвал ли е той самият, че българският народ може да се освободи сам със своите сили? Той е обигран политик. Не е просто някакъв конспиратор, който обикаля, бил е обигран политик. При положение, че е имало много причини да не вярва – неподготвеността на комитетите, липсата на оръжие… Голямата драма на Левски е, че той трябва да събере оръжие за своята гола и боса революция! Защото богатите не дават пари. И Левски трябва да пристъпва към насилствено събиране на пари. Трябва да се прави революция, обаче, за да се прави революция, трябва да се убива. Той мрази да убива, затова се стига и до драмата в къщата на Пенчо Халачев в Ловеч, където се завърта тои инцидент с убийството на слугата, който до последно е тегнел в душата на Левски. Левски е един идеалист и неговата идеология в голяма степен разкрива виждането на един идеалист.

ВАСИЛ ВАСИЛЕВ: Необятен е!

ПРОФ. ИВАЙЛО ХРИСТОВ: В държавата на Левски водачите не мечтаят да видят себе си на висок чин, а да умрат в народната работа. Не вдигат глас за себе си, т.е. не присвояват, не посягат на народните пари. Можете ли да си представите, примерно, каква щеше да бъде съдбата на Левски след Освобождението? Това е един много драматичен въпрос. Казват, че в историята няма „ако“, но има „ако“, може би неговата съдба щеше да бъде съдбата на Капитан Петко войвода, знае ли се?

ВАСИЛ ВАСИЛЕВ: Аз искам да завършим с един въпрос, който винаги ще вълнува българите и на който Вие отделяте много голямо внимание и много задълбочено го разглеждате. Това е спорът за гроба на Левски.

ПРОФ. ИВАЙЛО ХРИСТОВ:  Аз имам цяла глава за това, а Николай Хайтов посвети 15 години от своя живот да се вре в тази полемика. Някои казват, че безсмъртието няма гроб, че гробът на Левски е цялата българска земя и т.н. Аз смятам, че това е едно лицемерие. Самият Левски казва когато го  залавят в Къкрина: „Ако ме заточат, костите ми ще изгният, ако ме обесят тук, всеки ще ми знае гроба!“. А ние направихме всичко възможно този гроб да не съществува…

ВАСИЛ ВАСИЛЕВ: Не ние!

ПРОФ. ИВАЙЛО ХРИСТОВ:  Не ние, но сега, когато се поставя този въпрос за гроба на Левски, се разделят на „за“ и „против“. За Левски това не е важно дали има гроб или няма гроб. Важно е за нашата национална памет, важно е за нашето национално достойнство. Много страшно да си признаем, че Левски –  дали действително е станало така – е бил обесен, свален е от бесилото привечер и е бил погребан неопят в гробището за престъпници! Това ни унижава като народ! Защо да не кажем и другата версия, която е не по-малко силна – че все пак е би могло да се намерят сърцати и достойни българи, които да погребат, да препогребат Левски по християнски начин и да запазят достойнството на българския народ.

ВАСИЛ ВАСИЛЕВ: Хайтов твърди, че ги има! Драги зрители, спряхме се на този въпрос, защото той ще продължава да стои и ние търсим пътя си, България търси пътя си, който отново да я изведе в тази посока, в която е гледал Левски, Ботев, Вазов, всичките наши национал-революционери на Българското Възраждане и на българското развитие!