17 февруари 2025 г., „Не се страхувай“

 

Алексей Громико –

директор на института за Европа в Руската Академия на науките,

внук на прочутия съветски външен министър Андрей Громико.
коментира:

Ще оцелее ли ЕС?

Защо в Москва ни наричат не братушки, а предатели

и могат ли българо-руските отношения

да се възстановят в новия многополярен свят?

ВАСИЛ ВАСИЛЕВ: Европа е изправена пред огромни предизвикателства. Ще оцелее ли, ще преживее ли ЕС президентството на Тръмп и многополярната реалност? Как виждате бъдещето на Европейския Съюз?

АЛЕКСЕЙ ГРОМИКО: Ако говорим за Европа като регион, като цивилизация, Европа, разбира се, ще надживее и сегашните трудности, ще преживее и 21 век, още повече, че в историята на Европа се е случвало вече всичко – и мирни периоди, и световни войни, и „Европейски концерт“, и зараждане на полицентризъм. Защото именно Европа е била средоточие на водещите империи, които са делили помежду си световните сфери на влияние и са владеели огромни територии по целия свят. Може да се каже, че тези империи до средата на ХХ век, някои от тях дори и по-късно, диктуваха международните отношения, бяха онзи стълб, около когото се е въртяла световната политика.

И ми се струва, че с това и културно, и историческо, и дипломатическо, и политическо наследство Европа трябва да разполага с възможността и шанса да намира изход и от най-тежките ситуации. Съгласен съм, че сега ситуацията е една от най-тежките от няколко десетилетия и никой не може да гарантира, че Европа, не изцяло като регион, а едни или други организации, политически и икономически интереси ще оцелеят.

В това отношение има сериозни въпроси пред повечето европейски държави – виждаме какво се случва в Германия, във Франция, във Великобритания и в икономическо, и в социално отношение, колко са дестабилизирани техните политически системи. Виждаме огромните проблеми в Европейския Съюз, виждаме задълбочаващите се проблеми между САЩ и европейските им съюзници.

Към положение на пълна конфронтация се върнаха отношенията между Русия и НАТО, Русия и ЕС, въпреки че само преди двадесет години Русия и ЕС изграждаха нещо, много близко до стратегически отношения. Наистина, те не бяха напълно изградени, но вече бяха създадени елементите на взаимна свързаност между двете части на континента. Днес всичко това вече е почти разрушено. Голямата тема е защо се случи това, но не е важно само „защо?”, но и „какво да се прави нататък?”.

ВАСИЛ ВАСИЛЕВ: ЕС започна да отслабва, да загнива. В някои области той става спирачка, а не ускорител на развитието. Кога започнаха процесите на загниване в Европейския Съюз?

АЛЕКСЕЙ ГРОМИКО: В Евросъюза доминираха много оптимистични настроения, дори еуфория в началото на ХХI век. Политиците, политолозите, международните наблюдатели много писаха тогава, че ХХI век ще бъде века на Европа, че Европа ще засенчи САЩ като влияние и доминиране в западната част на света. И ще се превърне в един от световните лидери. Европа залагаше на мирно развитие, на меката сила, на така наречената сила на примера, на силата на своите правила, които Евросъюзът проектираше не само в своите рамки, но се стараеше да прилага и по целия свят. Смятам, че ударите по тези настроения бяха нанесени не отвън, а отвътре в Евросъюза. Не можа да се наложи единна Конституция на Европа, договорен беше само общия Лисабонски договор. Европа премина през поредица от кризи – Световната рецесия от 2008 – 2009 г. с всичките й последици, миграционната криза, кризата с държавните дългови облигации, кризата на Еврозоната, когато Гърция беше на крачка от фалита. Това са сякаш външни за Европа кризи. Но, ако говорим за западната и централната част на континента,  това бяха до голяма степен „ръкотворни“ кризи.

Относно това, което се случи в Ирак – трябва да се признае на политиците от Париж и Берлин, и на Ширак, и на Шрьодер, че те казаха „не” на Вашингтон, те бяха против нахлуването в Ирак. Но много европейски столици, на първо място Лондон, подкрепиха Вашингтон за интервенцията. Смятам, че събитията от 2003 г. направиха неизбежно задействането на бомба с часовников механизъм, която беше поставена под сградата на европейската сигурност – с нападението на НАТО срещу Югославия. Тогава най-грубо беше нарушено международното право, НАТО излезе извън рамките на юрисдикцията си, извън границите си. Смешно беше да се мисли както тогава, така и сега, че Сърбия е заплашвала НАТО, за НАТО нямаше никаква заплаха. Това беше чиста проба пропаганда. После тръгна ефектът на  доминото – различни западни държави, преди всичко САЩ, започнаха стъпка по стъпка да демонтират международното право, да го отричат – това се случи в Ирак, после в Либия, в Сирия. Виждаме какво се случва в ивицата Газа, какво международно право действа там? Това, което ставаше и при Байдън, и при Тръмп – идеята е просто да се изселят два милиона души от земите им – така да бъдат решавани въпросите през ХХI век.

Така че корените на това, което се случва сега, през 2025 г., са от преди 35 години. Както се смята в Русия, корените са в случилото се на границата между `80-те и `90-те години, когато по времето на СССР, а после на съвременна Русия се водеха преговори как ще се гради системата за сигурност, която да включва и Запада, и Русия. Докато Русия се надяваше, че това ще бъде направено, във Вашингтон, още по времето на Бил Клинтън, се взима съдбоносното и крайно опасно решение НАТО да се разширява на изток. От този момент този валяк, това изваждане от „играта“, това милитаристично мислене и желание да бъде изтласкан всеки един конкурент колкото се може по-навътре в границите му, а собствената военна инфраструктура да бъде приближена максимално до границата на друга световна държава – такава е и досега е философията, по която Западът налагаше представата си за сигурност.

Както виждаме обаче, че Русия не е съгласна. Не са съгласни и огромното мнозинство от държави – от Глобалния Изток, от Глобалния Юг. Така че на Запада ще му се наложи да се съобразява с това и да се адаптира към напълно новия свят, в който няма нито два полюса, нито е останало нещо от еднополюсния свят, за който дълго мечтаеха във Вашингтон. Не е останало нищо и от така наречената „европейска мечта”, в Евросъюза заявяваха претенцията си за световно лидерство през ХХI век. Днес светът е твърде противоречив, конкурентен, в който доста остро ще се сблъскват интереси в сферата на икономиката, технологиите, сигурността. И в този свят не трябва да има претенции за доминиране, а да се търсят нови баланси на силата и нови компромиси и разплитане на възлите както между водещите държави, така и, разбира се, със зачитане на интересите на всички средни и малки държави.

ВАСИЛ ВАСИЛЕВ: Казахте, че това е била философията на Запада и на САЩ. Можем ли да кажем, че приближава краят на тази философия?

АЛЕКСЕЙ ГРОМИКО: САЩ никога няма да се откажат от тезата, че имат мисия, че са уникална страна, че това е един сияен град на върха на хълма. За Бога, това си е тяхна работа. Много страни по света, повечето, се смятат за неповторими и уникални.

ВАСИЛ ВАСИЛЕВ: Ние също!

АЛЕКСЕЙ ГРОМИКО: Тяхната култура, техните традиции, историята им. Много страни по света са по-стари от САЩ със стотици, а някои с хиляди години. Така че нека се смятат за каквото си искат, важното е тази философия да не се превръща в поучаване на целия свят, да не го префасонират по свое желание и подобие, по свой калъп, да не натрапват на останалите как трябва да живеят, да спазват някакви правила, да спазват законите на пазарната икономика, да спазват международното право, да разбират, че не само техните интереси са много важни, но и интересите на другите държави са важни. И Русия, и Китай, Индия, дори в някои страни от НАТО и Евросъюза – например Унгария, Словакия са членове на НАТО, в Турция, дори в железобетонни западни структури нараства плурализмът в мненията.

С второто идване на Доналд Тръмп в Белия дом, Евросъюзът отново се изправя пред въпроса: какво, всъщност, ще прави, как трябва да се държи? – да се отказва още повече от своята политическа, геополитическа идентичност и просто да се превръща в икономически придатък на САЩ или не?! Все пак в ЕС има страни с велика история, големи и малки страни, някои от тях са постоянни членове на Съвета за сигурност на ООН – Франция, Великобритания, Германия с нейната история и амбиция, с икономиката й, която, независимо от пресмятането, при всички случаи е от десетте най-големи в света. Тази част на Европа, все пак, трябва да реши, как вижда бъдещето си, дали това бъдеще ще се гради върху стратегическа автономия, включително от САЩ, или това бъдеще ще е построено върху конфронтация с Русия, например. Какво ще е това бъдеще? Ясно, че няма такава стабилна международна система, която да е построена върху противопоставянето. Спомнете си и Вестфал, и Виенската система, Версайската изначално, да не говорим за Ялтенско-Потсдамската – всички тези системи са били изграждани с разбирането, че трябва да съществува баланс на силите и да се взимат предвид интересите на партньорите.

ВАСИЛ ВАСИЛЕВ: Да засегнем болна за нас тема – отношенията с Русия, отношенията между България и Русия. Непоправимо ли са разстроени? Тук немалко хора винят Москва, че ни е зарязала с разпада на СИВ и на Варшавския договор и ни е оставила голи сред вълци. Руснаци пък ни обвиняват, че сме предатели и ни третират по-зле от балтийските държави. А имаше ли България изход след 89-а?

АЛЕКСЕЙ ГРОМИКО: Първо, смятам, че Русия не е зарязвала България. На два пъти през ХХ век – първия път през 1917 г., втория през 1991г. руската държава преживява разпад. Застрашена беше самата държавност на Русия, беше не просто нарушена целостта на народа й. Народът беше разделен, десетки милиони рускоезични, включително етнически руснаци, 20 милиона се оказаха, повечето не по своя воля, граждани на други държави. Това беше изключително дълбока криза в историята на нашата страна, която много дълго преодолявахме, 10, 15 години, до началото на ХХI век. Тогава Русия преди всичко трябваше да спасява самата себе си. Защо стана така е отделна тема, явно сега нямаме възможност, нямаме време да се задълбаваме в процесите от осемдесетте години.

Що се отнася до развалените отношения, това е така. България сега е напълно интегрирана в геополитическия проект на Колективния Запад, проблемът не е толкова в членството в ЕС, колкото членството в НАТО, в това, което чуваме от устата на мнозина български политици. България изцяло участва в санкционната война срещу Русия, участва в прокси войната срещу Русия на територията на Украйна. Това са много сериозни неща. Но аз съм историк по образование и в историята не се случва нищо, което да не го е имало вече някога преди. И не се случва нищо, което да е оставало завинаги и неизменно. Можем да променяме живота си, животът се променя според желанията ни или въпреки тях. Трябва да е ясно, че всяка държава и народ сами трябва да стигнат до разбирането какви са националните интереси, как искат да се развиват, как всяка страна разбира суверенитета, какво означава суверенитет за един или друг народ и изобщо да избира мястото си в историята и в геополитическия пъзел. Смятам, че в историята, ако вземем което и да било столетие, още повече 200 или 300 години, никога не е имало вечни приятели, никога не е имало вечни врагове. През ХХ век Русия и Китай, СССР и Китай през конкретен период не просто враждуваха, но и дори имаше военни действия.

Нали помните, 1969 г. конфликтът остров Дамански, но сега сме стратегически партньори и наистина това е за дълго, това не е конюнктура. Франция и Германия някога опитваха да се унищожат една друга, кой тогава можеше да си помисли, че ще намерят такава форма на съвместно съществуване и взаимодействие и тези две страни ще станат сякаш мотор на западноевропейската интеграция. Сега наистина има много разсъждения, че този френско-германски тандем отива в миналото, че Франция не е същата и Германия вече не е същата и отношенията между тях не е същите. За това, разбира се, може да се разсъждава и да се водят дискусии, но, въпреки всичко, в историята има много примери, когато страните са воювали помежду си и са били в приятелски отношения.

Как ще тръгнат нещата през ХХI век зависи от нас, не от някой друг. Единият вариант е да казваме, че това зависи от нас. Ако казваме, че това зависи от някой друг, от по-големия брат, от добрия чичко, това вече е друг вариант. Както винаги, в историята има избор.

ВАСИЛ ВАСИЛЕВ: Кога, според Вас, за част от общественото мнение в Русия от братушки се оказахме предатели? Има ли някакъв повод, събитие някакво за тази коренна промяна на отношението към нас? Виждаме, че това не е политическа линия на Кремъл, но е водещо при някои медии и отделни личности и влияе силно на общественото мнение в Русия.

АЛЕКСЕЙ ГРОМИКО: Трудно ми е да посоча едно конкретно събитие, все пак става въпрос за продължителен процес на разграничаване и на тактическите, и на стратегическите интереси на нашите страни, това ставаше и през `90-те години, но тогава надеждите бяха, че от военнополитическа гледна точка няма да сме във враждебни лагери, тогава се крояха много големи планове за създаването на общоевропейска система за сигурност. Тогава дори разговорите се водеха на най-високо равнище за създаването на нещо като Съвет за сигурност на Европа, в който да влизат водещите западни европейски страни, Русия и ЕС. Русия тогава беше в много дружески отношения с Евросъюза. Търговията се развиваше бързо, изобщо през ХХ век стигнахме до впечатляващи суми, стокооборотът между Русия и единния пазар навремето надхвърляше 400 милиарда евро, 400 милиарда! Сега Русия с Китай има 250 милиарда, това са данните за стокооборота през 2024 година, а с ЕС преди 15 години беше повече от 400 милиарда евро – това значи нещо!

Смятам, че всичко това беше развалено от военно-политическата сфера и с „насаждането“ в много страни от Източна Европа на политици и политически движения с антируска насоченост. Разбира се, когато в Русия чуваме остри антируски, дори русофобски изказвания от страна на редица политици в България, как това може да бъде възприемано? В същото време искам да кажа, че имаме велико историческо минало, имаме и съвместна историческа памет, която и сега се намира между кориците на учебниците по история, и в документите, в манталитета. Сигурен съм, че далеч не всичко е изгубено и онези органични за руснаците и българите симпатии продължават да са нещо като предпазна възглавница, която непременно ще ни свърши работа в бъдеще за стабилизиране, а след това и за нормализиране на отношенията.

ВАСИЛ ВАСИЛЕВ: България сякаш е най-русофилската нация в Евросъюза. Може ли при прехода към многополярен свят да се възстановят топлите ни отношения, какво е необходимо за това, кой може да задвижи този процес?

АЛЕКСЕЙ ГРОМИКО: Несъмнено светът става все по-многополюсен, полицентричен. Ако погледнем ООН – това са 193 държави, освен това има още маса полупризнати или непризнати, добре, да вземем 193. В какъв свят иска да живее всяка една от тези държави – в еднополюсен, в двуполюсен или в многополюсен? Т.е. всичко зависи от това, как се възприема конкретният народ, как държавата, нацията конкретно вижда себе си. Ако конкретната държава иска да се вижда вградена в чужд геополитически проект, това е един вариант, „насила хубост не става“, има такава пословица. Има и „който плаща, той поръчва музиката“. Както искате, така я карайте. Но все пак ХХI век е реанимация и ренесанс на институцията държава-нация, виждаме, че представата за суверенитета и за държавните, националните, коренните интереси движи сега повечето страни, които вече влизат в категорията „центрове на сила” или имат претенции за лидерски позиции на регионално или на глобално ниво.

Вижте – Русия, Китай, Индия, Индонезия, Бразилия, ЮАР, Египет, Саудитска Арабия, Обединените Арабски Емирства, Виетнам, маса малки страни, вземете дори Куба – тези страни смятат, че полицентричният свят е светът, в който искат да живеят. Защото философията, върху която е основан този свят, е равенството, международното право, устава на ООН, това, че на този свят не трябва да има доминиращи държави, още по-малко хегемони. Ако има страни, които намират за добре да живеят в света на хегемона или на няколко хегемона, това ще е техният избор. Мисля, че светът на ХХI век, искаме или не, несъмнено ще бъде в по-голяма степен полицентричен, обаче в него разпределението на силите няма да бъде нанесено като равномерен слой върху виртуалната политическа карта.

Ще има част от света, която сигурно няма да има нищо против да живее под сянката на някакъв хегемон, ако например част от Колективния Запад целува краката на САЩ и занапред през ХХI век …

ВАСИЛ ВАСИЛЕВ: Както каза Владимир Владимирович…

АЛЕКСЕЙ ГРОМИКО: …без да се съобразява с интересите си. Съвсем различни са нещата ако сте съюзници, в приятелски отношения, в много тесни отношения, ако зависите един от друг – в този случай това е една взаимноизгодна ситуация. Но ако сте вътре в някакъв блок, където не зачитат вашите интереси, когато вършите нещо, което е против интересите ви в икономиката, в енергетиката, във военно-политическата сфера, това не са съюзнически отношения, това са отношения между феодал и васал, както е било в Средновековието. Така че, според мен, през ХХI век в светът ще остане част, която ще живее по калъпа на хегемона и неговите, да ги наречем, помощници или слуги. Но смятам, че по-голямата част от света ще се опитва да живее в такава координатна система, в която никой не диктува какво трябва да правиш, конкуренти сте на икономическите пазари, спорите, как трябва да бъдат решени някакви политически въпроси, но не претендирате за хегемония и проявявате достатъчно добра воля за да разбирате, че няма такъв проблем, който да бъде решаван в твоя полза за сметка на всички останали.

Всеки световен проблем, ако е глобален или поне наднационален, може да бъде разрешен само колективно. Мисля, че ХХI век ще представлява свят, съставен от няколко части – едната ще продължи да живее под сянката на хегемонистичните амбиции на Вашингтон и да смята, че това е приемливо, нормално и комфортно, но другата, по-голямата част от света, според мен, ще направи всичко възможно, за да живее в условията на една подредена полицентричност, в която държавите се споразумяват помежду си, независимо, че често това е много трудно.

Цялата история свидетелства, че да се поддържа мирът е много по-трудно, отколкото да се водят войни. Когато се водят войни, всичко е много просто – има враг и приятел, черно и бяло, но във войните винаги загиват хора, рушат се икономики и развитието на човечеството се срива.

За да има мир, обаче, за него трябва да се работи, това е много тежка всекидневна работа, това не са единствено срещи на върха и красиви снимки в международните медии, това е тежка работа за политиците, за дипломатите, за бизнесмените, за хората на културата. Така че ще разчитаме на тях.

ВАСИЛ ВАСИЛЕВ: Благодаря Ви много за това интервю!

АЛЕКСЕЙ ГРОМИКО: Благодаря на Вас!