12 май 2025 г., „Не се страхувай“

В петък отбелязахме 80-год. от победата над нацистка Германия. Едни, като Русия и нейните приятели, празнуваха с грандиозен парад на Червения площад. Други претупаха честването, трети го бяха отрекли. Зеленски не успя да направи контра парад в Киев. Не му стигнаха силите. Украйна участваше в едно малко шествие в Лондон, на опашката на което англичаните пуснаха няколко украинци да бият неуверено крак. Най-неблагодарни излязоха германците. Те, които Червената армия освободи от нацизма, забраниха руски представители да участват на скромните чествания за 9 май.

Ние не разбрахме къде сме. Нашите се уплашиха да присъстваме в Москва. Европа не разрешавала. Фицо как отиде? Той да не от Африканския съюз. А Вучич? Заплашваха го, забраняваха му да лети, пак отиде. Браво, че му дадохме коридор. Но за жалост не съумяхме да използваме едно наше изключително предимство. То е, че у нас все още има живи ветерани от войната. Ако бяха ги изпратили със специални грижи като почетни гости на парада това щеше да направи силно впечатление в Русия. Вместо да изтъкнем, ние премълчахме, че генерал-полковник Владимир Стойчев е единственият чужд военачалник, марширувал на първия парад на победата редом със съветските маршали и генерали. Защо Сталин го беше поканил – заради бойните подвизи и героизма на нашите войски в боевете с германците в Югославия, Унгария и Австрия. А за тях както в Москва, така и в София – ни дума, ни вопъл, ни стон.

Иначе из Европа на 9 май шестваха лицемерието и лъжата. Най-ярко блеснаха в думите на новия германски канцлер, благодарил на западните страни за освобождението на Германия от нацизма. Като че ли Червената армия тогава не е съществувала, нямало е Сталинград, Курската дъга, Севастопол, битката за Берлин и т.н. Бива безочие, бива, ама това е неприлично много. Ако можеше да го чуе Йоахим фон Рибентроп, на когото, казват, Мерц приличал, щеше да пророни една щастлива сълза на задоволство. Рибентроп е бивш външен министър на Хитлер. Обесен е в Нюрнберг на 15 октомври 1946 г. като военнопрестъпник.

Лицемерието и лъжата шестваха тия дни из Европа заедно с още едно отвратително политическо чувство – омразата. Да се спрем на нея накратко. Ако изследваме характеристиките на фашизма първо ще изскочи омразата – към славяните, евреите, комунистите, към т.нар. от арийците нисши раси. Тя е коренът на нацистката идеология, средството, с чиято помощ националсоциалистите промиват мозъка на германската нация. Именно омразата превръща кротките почитатели на немския романтизъм в безжалостни есесовци – убийци на милиони хора.

Ако нещо ни убеждава, че фашизмът се връща, това не са само факелните шествия и пречупените кръстове в Украйна, а вихрите на омразата, които се вият в Европа. Стигат и до нас. Някаква Лена Бориславова, говорителка на най-негодния в историята ни министър-председател, протестирала, представете си, срещу изучаването на руски език в училищата. Утре някой друг чутовен ум като нея ще поиска слънцето да не изгрява от изток. Вижте колко необятен е примитивизмът в някои среди. Хората биват убеждавани, че добрите европейски граждани трябва да ненавиждат Русия и всичко руско. Език, музика, поезия и проза, изкуство, технологии, петрол – всичко, що е руско, за тях е прокълнато.

Защо бе, ще ги питате? Защото Путин нахлу в Украйна, ще кажат. Лъжат. Това е особена, атавистична евроомраза, която ту тлее, ту се разгаря от времето на Наполеон, Кримската война, Хитлер и Чърчил. За да покажем, че Европа мрази Русия не заради Украйна ще направим някои сравнения.

В края на миналия век албанците в Косово поискаха от Сърбия автономия и общуване на своя език. Не им позволиха и те се обявиха за независимост. Същото стана и когато като руснаците в Донецка и Луганска области, тогава в Украйна, поискаха автономия и да говорят на своя език. Не им дадоха и те обявиха независимост. Белград отхвърли исканията на албанците и взе да ги обстрелва. Загинаха няколко хиляди. Киев отхвърли исканията на Донецк и започна да обстрелва. Загинаха близо 14 000 души.

Дотук едно към едно, нали? После американците се намесиха, бомбардираха сърбите и Белград и спасиха албанците. На свой ред руснаците се намесиха, навлязоха в Украйна и спасиха събратята си. Каква е разликата? За едни и същи причини и следствия славословим едните, а другите ненавиждаме. Двойно мерило, което винаги води до безизходица.

Ами Крим, ще кажете. Хубав пример. Ако руснаците не бяха завзели Крим, англичаните щяха да грабнат базата им в Севастопол, т.е. руският черноморски флот щеше да отиде ако не на дъното, поне щяха да го махнат оттам. Как ще се съгласят? Ще допуснат ли САЩ Куба да ги изгони от базата в Гуантанамо и там да се настани руския флот. Посмъртно няма да стане. Така и с Крим. Трето, Украйна трябваше да влезе в НАТО, т.е. там щяха да се разположат ракети, които за няколко минути достигат Москва. Помним Кубинската криза от 1962 г., когато за малко не избухна ядрена война, защото руснаците разполагаха свои ракети в Куба. Нямаше как американците да приемат, нали? Тогава защо руснаците да позволят?

Не е нужно човек да е адвокат на Русия. Просто да гледа безпристрастно фактите. Светът би бил много по-спокоен, ако политиката се градеше не на печалби, емоции и интереси, а на принципи. Една поговорка сочи, че не може змията да е от главата до опашката метър и 20, а от опашката до главата – 80 см. Но това важи за нормалния живот, не за политическия, за съжаление.